След два дни получи от него ново, различна писмо — писано на ръка, на фина хартия и с пълното име на подателя върху гърба на плика. Същият изтънчен почерк и същият лиричен тон като в някогашните писма, но този път вложени само в няколко скромни реда на благодарност, задето го бе удостоила с поздрав в катедралата. Дни след като го прочете, Фермина Даса продължи да мисли за писмото с пробудена носталгия, но и с толкова чиста съвест, че следващия четвъртък без никаква връзка попита Лукресия дел Реал дел Обиспо дали случайно познава Флорентино Ариса, собственика на речните кораби. Лукресия кимна: „Изглежда, е някакъв извратен нещастник.“ И повтори разпространената мълва, че никога не е бил виждан с жена, при положение, че е толкова добра партия, и имал един таен кабинет, където водел момчета, които нощем подмамвал на пристанището. Фермина Даса беше чувала този слух, откакто се помнеше, но никога не го повярва, нито му обърна внимание. Но когато го чу предаден така убедено от Лукресия дел Реал дел Обиспо, за която също се бе разправяло по едно време, че имала по-особени вкусове, не можа да устои на порива да сложи нещата по местата им. Разказа й, че познава Флорентино Ариса от дете. Напомни й, че неговата майка държала магазинчето на улица Вентанас, освен това купувала стари ризи и чаршафи, които разнищвала и продавала като превръзки по време на гражданските войни. И заключи твърдо: „Те са честни хора, със здрав корен.“ Пред пламенната й защита Лукресия оттегли думите си: „В края на краищата и за мен разправят същото.“ Фермина Даса не се и запита защо така страстно защитаваше този мъж, който в живота й бе представлявал само една сянка. Продължи да мисли за него, особено когато пристигаше пощата и не носеше писмо от него. Изминаха две седмици в мълчание, когато един ден камериерката я събуди от следобедния сън с припрян шепот.
— Сеньора — каза й, — дошъл е дон Флорентино. Беше тук. За миг Фермина Даса изпадна в паника. Първата й мисъл беше, че не й е до гости, да дойде друг ден, в по-подходящ час, пък и няма за какво да говорят. Но веднага се окопити и нареди да го поканят в салона и да му поднесат кафе, докато тя се облече. Флорентино Ариса бе изчакал на пътната врата, пържейки се на адското слънце в три часа следобед, но беше запазил пълно присъствие на духа. Подготвен беше, че няма да го приемат, макар и с любезно извинение, и тази увереност го успокояваше. Обаче решението й да го покани го разтърси до мозъка на костите и като влезе в сумрака на прохладния салон, не му остана време да помисли за чудото, което изживяваше, защото в стомаха му внезапно избухна взрив от мъчителна пяна. Седна, без да смее дъх да си поеме, а в главата му нахлу проклетият спомен как едно птиче нацвъка първото му любовно писмо, и застина неподвижен в сумрака, докато отмине първата вълна спазми, готов да понесе в този момент всякаква беда, само не и това несправедливо премеждие.
Познаваше се добре: въпреки вродения запек стомахът му го бе изнудвал пред хора три-четири пъти през дългогодишния му живот и всеки път той биваше принуден да се предаде. Само в тези, а и в няколко други пак тъй неотложни случаи той усещаше колко е вярна една фраза, която иначе казваше на шега: „Не вярвам в бог, но имам страх от него.“ Сега нямаше време за съмнения — помъчи се да си спомни някаква молитва, но не можа. Като дете едно момче го беше научило едно заклинание, което помагало да улучиш врабче с прашката: „Целя, целя, ако не улуча, ще те уцеля.“ Опита го, като отиде за първи път в планината, хем с нова прашка, и птичето падна на място. По някаква смътна причина реши, че двете неща имат нещо общо, и заповтаря заклинанието пламенно като молитва, но не постигна същия ефект. Остра спазма в червата като ос на спирала го вдигна от седалката, пяната в стомаха му, все по-мъчителна и гъста, издаде стон и той се покри целият с ледена пот. Камериерката, която му носеше кафето, се изплаши от вида му на мъртвец. Той изпъшка: „От жегата е.“ Тя отвори прозореца, за да му помогне, но слънцето блесна право в лицето му и трябваше пак да го затворят. Тъкмо бе разбрал, че няма да издържи нито минута повече, когато се появи Фермина Даса, почти невидима в сумрака, и се стресна, като го видя в такова състояние.
— Можете да си свалите сакото — каза му тя.