Би го заболяло много повече, ако тя чуеше куркането на червата му, отколкото от смъртоносната им спазма. Но успя с последни усилия да удържи още един миг, колкото да й каже едва чуто, че не, че той наминал само да я попита кога би могла да го приеме. Тя объркана му каза: „Но нали сте вече тук.“ И го покани да отидат на терасата към двора, където може би жегата не е така силна. Той отказа с глас, който й заприлича по-скоро на въздишка от съжаление.
— Умолявам ви да бъде утре — каза.
Тя си спомни, че утре е четвъртък, ден за неотменното посещение на Лукресия дел Реал дел Обиспо, и му предложи окончателно решение: „Вдругиден в пет.“ Флорентино Ариса й благодари, припряно повдигна шапка за довиждане и си отиде, без да опита кафето. Тя остана слисана насред салона, в пълно недоумение от случилото се, докато не заглъхна в дъното на улицата пърпоренето на автомобила. На задната седалка Флорентино Ариса потърси по-малко болезнено положение, затвори очи, отпусна се и се предаде на волята на тялото си. Сякаш се роди отново. Шофьорът след толкова години служба при него вече на нищо не се учудваше и остана невъзмутим. Но докато му отваряше вратата на автомобила пред входа на къщата, му каза:
— Внимавайте, дон Флоро, това ми прилича на холера.
Но си беше все същото. Флорентино Ариса благодари на бога, когато в петък точно в пет часа камериерката го поведе през сумрачния салон до терасата към двора и там завари Фермина Даса пред малка масичка, сервирана за двама. Тя му предложи чай, шоколад или кафе. Флорентино Ариса пожела кафе, горещо и много силно, и тя поръча на камериерката: „За мен както винаги.“ „Както винаги“ беше силна запарка от различни ориенталски чайове, които ободряваха духа й след подиробедния сън. Когато тя привърши чайника, а той каничката с кафе, вече и двамата бяха подхващали и прекъсвали множество теми — не защото наистина ги интересуваха кой знае колко, а главно за да избегнат другите, които нито тя, нито той се осмеляваха да засегнат. И двамата бяха смутени и се чудеха какво правят тъй далеч от своята младост на тази шахматна тераса, в една ничия къща, още с дъх на гробищни цветя. За първи път седяха един срещу друг на толкова малко разстояние с достатъчно време да се видят на спокойствие след половин век. И двамата се бяха видели каквито са: двама старци, дебнати от смъртта, без нищо общо помежду им освен спомена за едно краткотрайно минало, което вече не беше тяхно, а на изчезналите двама млади, които можеха да им бъдат внуци. Тя мислеше, че той най-сетне щеше да се убеди в нереалността на мечтата си и това щеше да го освободи от неговата настойчивост.
За да избегне неловки мълчания и нежелателни теми, тя се отклони във въпроси за речните кораби. Изглеждало невероятно, че той, собственикът на компанията, е пътувал само веднъж, и то преди много години, когато е нямал нищо общо с предприятието. Тя не знаеше причината, а той би дал мило и драго, за да й я каже. Тя също не познаваше реката. Съпругът й бе споделял отвращението от андинския въздух, прикривайки го с най-различни доводи: опасността от височината за сърцето, рискът от пневмония, двуличието на хората, неправдите на централизма. Така че познаваха половината свят, но не познаваха своята страна. Сега имаше един хидроплан „Юнкерс“, който кацаше от село в село из поречието на Магдалена като алуминиев скакалец с двамата си пилоти, шестима пътници и торбите с пощата. Флорентино Ариса заключи: „Прилича на ковчег във въздуха.“ Тя бе участвувала в първото пътуване с балон, без изобщо да изпита страх, а сега не можеше да повярва, че именно тя се бе осмелила някога на подобна авантюра. Каза: „Не е същото.“ Всъщност искаше да каже, че се е изменила тя, а не начините на пътуване.
Понякога се стряскаше от шума на самолетите. Беше ги гледала, като прелитаха съвсем ниско и правеха акробатически маневри по случай стогодишнината от смъртта на Освободителя. Един от тях, черен като огромен лешояд, мина, докосвайки покривите на къщите в Ла Манта, остави част от крилото си в едно близко дърво и увисна на електрическите жици. Но дори в този случай Фермина Даса не бе осъзнала съществуването на самолетите. През последните години не бе полюбопитствувала дори да отиде до залива Мансанильо, където кацаха хидропланите, след като лодките от охраната разгонеха все по-многобройните канута на рибарите и ладиите за разходка. Вече в напреднала възраст я бяха избрали да посрещне е букет рози Чарлс Линдбърг36, когато кацна тук в полета си на добра воля, а тя се чудеше как един тъй огромен мъж, тъй рус и тъй красив, е могъл да се издигне в тоя апарат, направен сякаш от смачкана тенекия, който двама механици трябваше да бутат откъм опашката, за Да му помогнат да се вдигне. Главата й не побираше мисълта как самолети, не много по-големи от този, могат да возят осем души. В замяна на това обаче бе чувала да разправят, че речните кораби са истинско удоволствие, защото не се люлеели като морските, по пък криели по-големи опасности, като засядане в пясъците и нападения от разбойници.