Флорентино Ариса й обясни, че всичко това са легенди от стари времена: съвременните речни кораби имат салон за танци, каютите им са луксозни и широки като хотелски стаи, с баня и електрически вентилатори, а от последната гражданска война насам повече не е имало въоръжени нападения. Освен това със задоволство като от лична победа той й обясни, че този напредък се дължал преди всичко на свободата на корабоплаването, защищавана от него, която насърчавала конкуренцията: вместо едно-единствено предприятие, както преди, сега съществуват три много активни и процъфтяващи компании. Обаче бързото развитие на авиацията представлявало реална заплаха за всички. Тя се опита да го утеши: корабите ще съществуват винаги, защото не са толкова много безумците, готови да се напъхат в такъв противоестествен апарат. Накрая Флорентино Ариса заговори за напредъка на пощите, както в транспорта, така и в разнасянето, разчитайки тя да отвори дума за писмата му. Но не го постигна.
След малко обаче случаят сам се предостави. Бяха се отдалечили много от темата, когато камериерката ги прекъсна, за да предаде на Фермина Даса писмото, получено току-що по специалната градска поща, създадена наскоро, която използуваше системата на разнасянето на телеграми. Тя не можа да намери очилата си за четене, както винаги. Флорентино Ариса запази самообладание.
— Няма да са ви необходими — каза той. — Писмото е от мен.
Действително, беше го написал предния ден в ужасно потиснато състояние, защото все не успяваше да превъзмогне срама от провала на първото си посещение. В него се извиняваше за дързостта да я навести без предварително разрешение и се отказваше от желанието си да дойде отново. Бе го пуснал в пощенската кутия, без много да му мисли, и когато се усети, вече бе станало късно да си го вземе обратно. Но сега му се стори, че е излишно да обяснява всичко това, и просто помоли Фермина Даса да не чете писмото.
— Добре — каза тя. — В края на краищата писмата са на този, който ги пише. Не е ли така?
Той направи една решителна стъпка.
— Така е — каза. — Затова, когато една връзка се прекъсне, те са първото, което се връща.
Тя се направи, че не долавя намека, и му върна писмото с думите: „Жалко, че не мога да го прочета, защото предишните ми бяха много от полза.“ Той пое дълбоко дъх, зашеметен, че тя така непринудено бе казала много повече, отколкото той очакваше, и й каза: „Не можете да си представите колко съм щастлив да узная това.“ Но тя промени темата и до края на следобеда той така и не можа повече да я подхване.
Сбогува се малко след шест часа, когато започнаха да палят осветлението в къщата. Чувствуваше се по-уверен, но без прекалени илюзии, защото не бе забравил своенравния характер и непредвидимите реакции на двадесетгодишната Фермина Даса, а нямаше причини да мисли, че се е променила. Затова с искрено смирение се осмели да я попита дали може да я посети и някой друг ден, а отговорът й отново го изненада.
— Елате когато искате — отвърна тя. — Почти винаги съм сама.
След четири дни, във вторник, той дойде отново, без да извести предварително, а тя не дочака да поднесат чая и му заговори колко много са й помогнали писмата му. Той каза, че не са писма в точния смисъл на думата, а отделни страници от книга, която би искал да напише. И тя така го била разбрала. И то дотолкова, че искала да му ги върне, стига той да не го изтълкува като пренебрежение, за да им отреди по-добра съдба. Продължи да разказва какво добро й сторили в тежкия за нея период и говореше с толкова въодушевление, благодарност и обич може би, че Флорентино Ариса дръзна да направи нещо повече от решителна стъпка — едно салтомортале.
— Преди си говорехме на ти — каза.
Думата преди беше забранена. Тя усети над тях да прелита химеричният ангел на миналото и се опита да го отклони. Но той задълба още повече: „Искам да кажа, в писмата ни отпреди.“ Тя се подразни и трябваше да направи сериозно усилие, за да не й проличи. Но той го забеляза и разбра, че трябва да напредва по-тактично. Все пак това леко препъване му показа, че тя си беше все така сприхава като в младостта си но се е научила да го проявява по-сдържано.
— Искам да кажа — продължи той, — че тези писма са съвсем друго нещо.