— Всичко се е променило в света — каза тя.
— Аз не — каза той. — А вие?
Тя спря чашата чай на половината път и го упрекна с очи, които бяха устояли на безпощадността на времето.
— Вече е все едно — каза тя. — Навърших седемдесет и две години.
Флорентино Ариса усети удара право в сърцето. Искаше му се да намери бърз и точен като стрела отговор, обаче тежестта на годините го надви: никога не се беше чувствувал тъй изчерпан от толкова кратък разговор, болеше го сърцето и всеки негов удар прокънтяваше с метален ек в артериите му. Почувствува се стар, тъжен, ненужен и внезапно изпита такова силно желание да заплаче, че не можеше да говори повече. Допиха втората си чаша в мълчание, набраздено от предчувствия, и когато тя заговори отново, бе, за да каже на камериерката да й донесе папката с писмата. Той за малко не я помоли да ги запази за себе си, защото си бе оставил копня с индиго, но помисли, че тази предвидливост би й се сторила неблагородна. Нямаше какво повече да говорят. Преди да се сбогува, той намекна, че би могъл да я посети следващия вторник в същия час. Тя се запита трябва ли да бъде толкова снизходителна.
— Не виждам какъв смисъл би имало от толкова посещения — каза.
— Не съм мислил, че трябва да има някакъв — отвърна той.
Така че следващия вторник в пет той пак дойде, а после продължи да идва всеки вторник, без условностите на предварителното известяване, защото в края на втория месец седмичните посещения вече се бяха вписали в ежедневието на двамата. Флорентино Ариса носеше за чая английски бисквити, захаросани кестени, гръцки маслини, всякакви дребни салонни наслади, каквито намираше на презокеанските кораби. Един вторник й донесе копие от фотографията й с Илдебранда, направена от белгиеца преди половин век, която той беше купил за петнадесет сентавос от една разпродажба на пощенски картички при Портала на писарите. Фермина Даса не можеше да си обясни как е попаднала там, а и сам той си го обясняваше единствено като някакво чудо на любовта. Една сутрин, като подрязваше розите в градината, Флорентино Ариса не устоя на изкушението да й занесе една при следващото гостуване. Това беше доста труден проблем за езика на цветята, защото ставаше дума за скорошна вдовица. Една червена роза, символ на огнена страст, би могла да оскърби траура й. Жълтите рози, които на друг език бяха цветята на щастието, в общоприетия речник бяха израз на ревност. Веднъж бе чул да говорят за черните рози от Турция, които може би бяха най-подобаващи, но той не успя да намери такива, за да ги аклиматизира в градината си. След дълъг размисъл реши да рискува с бяла роза, макар че те му харесваха по-малко от другите, защото бяха блудкави и неми. В последния момент им отряза бодлите, да не би Фермина Даса да ти за подозре, че означават нещо.
Розата бе приета добре, като подарък без скрит умисъл, и така ритуалът на вторниците се обогати. Дотолкова, че когато той дойдеше с бялата роза, вазата с вода вече чакаше в средата на масичката за чай. Един вторник, слагайки розата във вазата, той каза уж случайно:
— По наше време не се носеха рози, а камелии.
— Да, вярно е — каза тя. — но намеренията бяха други и вие знаете това.
Така беше винаги: той се устремяваше напред, а тя му затваряше пътя. Но сега въпреки недвусмисления отговор Флорентино Ариса разбра, че е улучил целта, защото тя извърна лице, за да скрие изчервяването си. Пламтящо, младежко изчервяване със собствен живот, чието неблагоразумие я накара да се ядоса сама на себе си. Флорентино Ариса внимателно отклони разговора към други, по-безболезнени теми, по любезността му беше толкова явна, че тя се усети разкрита и това увеличи гнева и. Беше един лош вторник. Тя едва не му каза да не идва повече, но представата за двама скарани годеници й се стори толкова комична на тяхната възраст и положение, че предизвика у нея неудържим смях. Следващия вторник, когато Флорентино Ариса слагаше розата във вазата, тя претърси съзнанието си и с радост установи, че от миналия път не е останала и следа от раздразнението.
Много скоро посещенията почнаха да придобиват една неудобна семейна гласност, защото доктор Урбино Даса и съпругата му понякога се появяваха сякаш случайно и оставаха да играят карти. Флорентино Ариса не умееше да играе, но Фермина го научи отведнъж и двамата изпратиха на съпрузите Урбино Даса писмено предизвикателство за следващия вторник. Тези срещи бяха приятни за всички, така че влязоха в реда на нещата толкова бързо, както неговите визити, и се установиха правила за приноса на всеки. Доктор Урбино Даса и съпругата му, майсторка на сладкишите, носеха всеки път различни торти. Флорентино Ариса продължи да носи лакомства от европейските кораби, а Фермина Даса измисляше всяка седмица по една нова изненада. Турнирите се провеждаха всеки трети вторник от месеца, като не играеха на пари, ами на губещия се определяше специален налог за следващата среща.