Доктор Урбино Даса отговаряше на образа си в обществото: беше със скромни възможности и тромави маниери, изпадаше във внезапна възбуда било от радост, било от яд или се изчервяваше неуместно, което внушаваше съмнения в силата на умствените му способности. Но явно беше — и то му проличаваше прекалено, още от пръв поглед — това, което Флорентино Ариса най-много се бе опасявал да не кажат за него самия: един добър човек. Жена му обаче беше жизнерадостна и с плебейско зрънце, находчива и уверена, което придаваше по-човечен нюанс на нейната елегантност. Нямаше по-добра двойка от тях за игра на карти и неутолимата нужда от любов на Флорентино Ариса се задоволи от илюзията, че си е в семейството.
Една вечер, като излизаха заедно от къщата, доктор Урбино Даса го покани да обядват заедно: „Утре в дванадесет и половина в клуб «Социал».“ Чудесно блюдо, но с отровно вино: клуб „Социал“ си запазваше правото да допуска само гости, отговарящи на изискванията му, и едно от най-важните условия беше клиентът да е законен син. В това отношение чичо Леон XII бе преживял неприятни моменти, а самият Флорентино Ариса бе изпитал срама да го накарат да излезе, след като вече бе седнал на масата по покана на един от основателите на клуба. Последният, на когото Флорентино Ариса бе правил доста ценни услуги в речната търговия. Нямаше друг изход, освен да го заведе другаде да обядват.
— Ние, които съставяме правилниците, сме най-задължени да ги спазваме — каза му той.
Все пак Флорентино Ариса реши да рискува с доктор Урбино Даса, но беше приет с особено внимание, само дето не го помолиха да се разпише в златната книга на забележителните гости. Обядът беше кратък, само за тях двамата и премина в минорен тон. Опасенията по повод на тази среща, които измъчваха Флорентино Ариса от предишния ден, се разсеяха още с чашата опорто за аперитив. Доктор Урбино Даса искаше да говори с него за майка си. От всичко, което му каза, Флорентино Ариса разбра, че тя му е споменавала за него. И нещо още по-удивително: беше го лъгала в негова полза. Казала му бе, че са приятели от деца и играли заедно, откакто тя пристигнала от Сап Хуан де ла Сиенага, че той я съветвал какви книги да чете, поради което хранела към него отдавнашна благодарност. Беше му казала също, че след училище прекарвала по цели часове с Трансито Ариса в магазинчето й, сътворявайки чудеса от бродерии, защото тя била известна майсторка; и не продължила да се вижда толкова често с Флорентино Ариса не защото не искала, а защото животът им тръгнал в различни посоки.
Преди да стигне до целта си, доктор Урбино Даса се отклони в някои размисли върху старостта. Смяташе, че светът би напредвал по-бързо, ако не го спъват старите. Каза: „Човечеството е също като войска в поход, напредва със скоростта на най-бавния.“ Предвиждаше едно по-хуманно, а следователно и по-цивилизовано бъдеще, когато човешките същества ще живеят изолирано в странични градове, където няма да се сравняват е останалите и така щели да бъдат спестени срамът, страданията и ужасяващата самота на старостта. От медицинска гледна точка, според него, границата би могла да бъде шестдесет години. Но докато се стигнело до това милостиво пиво, единствено разрешение били приютите за старци, където те щели да се утешават взаимно, откривайки сродни души във вкусовете и недоволствата си, в навиците и скърбите, спасени от естествените разногласия със следващите поколения. Каза: „Старците сред старци са по-малко стари.“ Та доктор Урбино Даса искал да благодари на Флорентино Ариса за приятната компания, която прави на майка му във вдовишката й самота, и го молеше ла го прави и занапред за добро на двамата и за удобство на всички и да проявява търпение към старческите й настроения. Флорентино Ариса изпита облекчение от този изход на срещата. „Бъдете спокоен — каза му той. — Аз съм четири години по-голям от нея, и то не само сега, а отпреди, много преди вие да се родите.“ После, за отдушник, се поддаде на изкушението да направи една иронична забележка.
— В обществото на бъдещето — заключи той — вие би трябвало сега да отидете на гробището, за да занесете за нея и мен букет хризантеми за обяд.
Доктор Урбино Даса до този момент не беше се усетил колко нетактични са прорицанията му и се впусна в лабиринт от обяснения, в които още повече се заплете. Но Флорентино Ариса му помогна да се измъкне. Той сияеше, защото знаеше, че рано или късно щеше да се състои срещата му с доктор Урбино Даса, за да изпълни една неминуема обществена формалност: официално та поиска ръката на майка му. Обядът беше окуражаващ не само по тази причина, но и защото му показа колко леко и добре посрещнато щеше да бъде това негово неизбежно действие. Ако можеше да разчита и на съгласието на Фермина Даса, всичко щеше да бъде наред. Нещо повече, след всичко, което бяха говорили на този исторически обяд, формалното поискване на ръката ставаше почти излишно.