Флорентино Ариса се качваше и слизаше по стълби особено внимателно още от млад, защото винаги бе смятал, че старостта започва от едно първо незначително падане, а смъртта идва с второто. Най-опасни му изглеждаха стълбите в службата, защото бяха високи и тесни, и много преди да почувствува нозете си неуверени, той се изкачваше, като си гледаше внимателно в краката, хванат здраво за перилата с две ръце. Много пъти му бяха подсказвали да построят друго стълбище, не тъй опасно, но все отлагаше решението за следващия месец, защото му се струваше, че това ще бъде отстъпка пред старостта. Колкото повече напредваха годините, толкова по-бавно се изкачваше, но не защото му ставало по-трудно, както той бързаше да обясни, ами защото все повече внимавал в стъпалата. Но този следобед, когато се върна от срещата с доктор Урбино Даса, след чашата опорто за аперитив и половин чаша червено вино с яденето и особено след победния разговор, той се опита да вземе направо три стъпала с такава младежка танцова стъпка, че левият му глезен се изви, той падна по гръб и по чудо не се преби. В момента на падането той с ясен разсъдък помисли, че няма да умре от това сгромолясване, защото по логиката на живота не е възможно двама мъже, които много години бяха обичали толкова една и съща жена, да умрат по един и същ начин, и то само с година разлика. И се оказа прав. Сложиха му гипс от ходилото до прасеца и го накараха да лежи неподвижно в леглото, но той си беше по-жив, отколкото преди падането. Когато лекарят му предписа шестдесет дни на тегло, той не можа да повярва в толкова голямо нещастие.
— Недейте така, докторе! — замоли го той. — Два месеца за моята възраст са като десет години за вашата.
Няколко пъти се опита да стане, като придържаше с две ръце крака си на статуя, но действителността все го надвиваше. Когато най-сетне отново проходи, с още наболяващ глезен и натъртен гръбнак, имаше предостатъчно причини да вярва, че провидението му е изпратило това късметлийско падане като награда за постоянството му.
Първият понеделник беше най-тежкият му ден. Болката бе стихнала и лекарските предвиждания бяха обнадеждаващи, но не можеше да се примири с фаталността, че няма да види на другия ден Фермина Даса — за първи път през тези четири месеца. И все пак по време на следобедния сън след дълъг размисъл той се принуди да приеме действителността и й написа бележка, с която молеше да го извини. Написа я на ръка на парфюмирана хартия и с фосфоресциращо мастило, за да може да се чете на тъмно, и без страх описа премеждието си в доста драматичен тон, за да предизвика нейното съчувствие. Тя му отговори след два дни много разтревожена и любезна, но без нито една дума в повече или в по-малко, както беше в дните на голямата им любов. Той се възползува от случая и побърза да й пише отново. Когато тя му отговори за втори път, той реши да отиде доста по-далеч от шифрованите вторнишки разговори и накара да инсталират до леглото му телефон под претекст, че трябва да контролира всекидневно хода на работата в предприятието. Поиска от телефонистката в централата да го свърже е трицифрения телефон, който помнеше наизуст, откакто позвъни първия път. Отговори гласът с приглушени звънчета, напрегнат от тайнството на разстоянието, отговори любимият глас, позна отсрещния глас и любезно се сбогува само след две-три общоприети фрази за поздрав. Флорентино Ариса изпадна в отчаяние от нейното безразличие: отново се бяха озовали в началото.
Два дни по-късно обаче той получи писмо от Фермина Даса, в което го молеше да не й телефонира повече. Съображенията й бяха сериозни. В града имаше много малко телефони и връзката се осъществяваше чрез една телефонистка, която познаваше всички абонати, живота им и чудесата им, и нямаше значение, ако не са си вкъщи: тя ги откриваше където са. В замяна на тази ефикасност тя се държеше в течение на разговорите, научаваше тайните от личния им живот, драмите, пазени в най-дълбока дискретност, и нерядко се намесваше в някой разговор, за да изрази своето мнение или да успокои духовете. От друга страна, през същата година бе основан вестник „Хустисия“37, вечерен ежедневник, чиято главил цел бе да заклеймява фамилии с дълги имена, назовавайки ги директно и без никакво зачитане, като това беше един вид отмъщение на собственика, задето синовете му не били приети за членове на клуб „Социал“. Въпреки че животът й бе чист, Фермина Даса но това време внимаваше повече от всякога какво говори и нрави дори с най-близките си приятели. Затова връзката й с Флорентино Ариса продължи чрез анахроничната нишка на писмата. Кореспонденцията стана толкова оживена, че забрави краката си, наказанието да бъде на легло, забрави всичко и се посвети изцяло да пише върху една портативна масичка, с каквато в болниците носят храна на болните.