Когато Флорентино Ариса стана от легло, все още с изранен гръб и за първи път с бастун вместо неизменния чадър, първото му излизане беше до дома на Фермина Даса. Не можа да я познае: по кожата й личаха следите на възрастта и бе толкова паднала духом, че нямаше желание да живее. Доктор Урбино Даса бе навестил два пъти Флорентино Ариса в неговото изгнание и му бе разказал в какво отчаяние е изпаднала майка му от публикациите в „Хустисия“. Първата я довела до такъв необуздаем гняв от изневярата на съпруга и предателството на приятелката, че се отказала от привичката да ходи в семейната гробница всеки месец, защото излизала от кожата си, че той не може да чуе от ковчега всички хули, които искала да му изкрещи: скарала се е покойника. Пратила да кажат на Лукресия дел Реал да се задоволи с утехата, че поне един истински мъж е минал през леглото й сред всички минали през него. От публикацията за Лоренсо Даса не се знаело кое я е засегнало повече, дали самата публикация или късното откритие на истинската самоличност на баща й. Но едно от двете или пък двете заедно я бяха съсипали. Косата й с цвят на чиста стомана, която така много облагородяваше лицето й, сега приличаше на жълти царевични коси, а красивите й очи на пантера не можеха да си възвърнат предишния блясък дори с искрите на гнева. Решението да не продължава да живее личеше във всеки неин жест. Отдавна бе отвикнала да пуши, затваряйки се в банята или по друг начин, но сега пак почна, и то за пръв път пред хората, с необуздано пристрастяване — отначало с цигари, които тя сама си свиваше, както винаги й бе харесвало, а после с най-простите, които се намираха на пазара, защото нямаше нито време, нито търпение да ги свива. Всеки друг мъж освен Флорентино Ариса би се запитал какво ли би могло да им отреди бъдещето — на един старец като него, куц и с гръб, натъртен като на магаре, и на една жена, която вече не копнееше за друго щастие освен смъртта. Но не и той. Той изрови една искрица надежда от развалините на бедствието, защото му се стори, че нещастието на Фермина Даса я възвеличаваше, гневът я разхубавяваше, озлоблението срещу целия свят й бе възвърнало дръзкия характер на двадесетте й години.
Тя имаше нова причина да благодари на Флорентино Ариса, защото по повод долните публикации той бе изпратил на „Хустисия“ едно нравоучително писмо за етичната отговорност на печата и за зачитането на чуждото достойнство. Не го публикуваха, обаче авторът изпрати копие в „Диарио дел Комерсио“, най-стария и сериозен вестник по карибското крайбрежие, и той го отпечата на първа страница. Беше подписано с псевдонима Юпитер и беше толкова обосновано, язвително и добре написано, че хората решиха, че негов автор е някой от изтъкнатите местни писатели. Беше самотен глас сред океана, по се чу надълбоко и надалеко. Фермина Даса разбра кой е авторът, без никой да й казва, защото разпозна някои възгледи, та дори една цяла фраза дословно от нравствените разсъждения на Флорентино Ариса. Затова го посрещна с възобновена привързаност сред безпътицата на своята угнетеност. Това беше по времето, когато Америка Викуня се озова една събота сама в спалнята на улица Вентанас и съвсем случайно, без да е търсила, откри в незаключения шкаф машинописни копия от размислите на Флорентино Ариса и ръкописните писма на Фермина Даса.
Доктор Урбино Даса се зарадва от възобновяването на посещенията, които толкова повдигаха духа на майка му. За разлика от сестра му Офелия, която пристигна от Ню Орлиънс с първия товарен кораб веднага щом научи, че Фермина Даса поддържа странна дружба с мъж, чиято репутация не беше от най-добрите. Тревогата й се превърна в криза още от първата седмица, като видя как фамилиарно и самонадеяно Флорентино Ариса влиза в къщата и сред какви шушукания и мигновени спречквания на годеници протичаха срещите им до късна вечер. Това, което за доктор Урбино Даса представляваше здравословно общуване между двама самотни старци, за нея беше порочна форма на тайна любов. Такава си беше Офелия Урбино винаги, толкова приличаше на доня Бланка, баба й по баща, сякаш тя я беше родила. Беше внушителна като нея, надменна като нея и живееше като нея във властта на предразсъдъците. Не беше в състояние да възприеме, че дружбата между мъж и жена може да е невинна дори на петгодишна възраст, та камо ли на осемдесет. В ожесточения спор по този повод с брат си тя каза, че единственото, което липсвало за пълното утешение на майка им, било Флорентино Ариса да се пъхне при нея във вдовишкото й легло. Доктор Урбино Даса нямаше смелост да й се противопостави, както никога не бе имал в нейно присъствие, обаче съпругата му се намеси, като спокойно оправда любовта на каквато и да било възраст. Офелия изпадна в бяс.