— Любовта е смешна на нашата възраст — кресна тя, — а на тяхната е свинщина.
Тя реши с такова настървение да прогони от къщата Флорентино Ариса, че разправията стигна до ушите на Фермина Даса. Тя я извика в спалнята си, както правеше винаги когато искаше да говори, без да я чуват прислужничките, и я помоли да повтори обвиненията си. Офелия не ги спести: сигурна била, че Флорентино Ариса, чиято слава на извратен не била тайна за никого, преследвал злепоставяща връзка, която била по-вредна за доброто име на фамилията, отколкото престъпленията на Лоренсо Даса и невинните авантюри на Хувенал Урбино. Фермина Даса я изслуша, без да каже дума, без дори да мигне, но когато дъщеря й свърши, тя бе съвсем друга: бе се завърнала към живота.
— Единственото, за което съжалявам, е, че нямам достатъчно сила да те набия за наглостта ти и злите ти помисли колкото заслужаваш — каза й тя. — Но още сега ще напуснеш тази къща и се кълна в костите на майка ми, че повече няма да стъпиш тук, докато аз съм жива.
Никаква сила не можеше да я разубеди. Временно Офелия отиде да живее в къщата на брат си и оттам изпращаше всевъзможни молби по високопоставени пратеници. Напразно. Нито посредничеството на сина й, нито намесата на приятелките й успяха да пречупят волята на Фермина Даса. Пред снаха си, с която винаги се бяха спогаждали заради народния си произход, тя най-сетне изпусна едно признание с цветистия език от младите си години: „Преди един век ми осраха любовта с този беден човек, защото бяхме прекалено млади, а сега искат да го повторят, защото сме прекалено стари.“ Запали цигара от фаса на предишната и изхвърли докрай отровата, която я разяждаше отвътре.
— Да вървят по дяволите — каза. — Ако ние, вдовиците, имаме някакво преимущество, то е, че вече няма кой да ни командува.
Нямаше какво да се прави. Когато Офелия се убеди окончателно, че всички средства са изчерпани, тя се върна в Ню Орлиънс. Успя да склони майка си само да се сбогува с нея, което Фермина Даса прие след много молби, по без да я допусне да влезе в къщата: бе се заклела в костите на майка си, които в онези мътни дни бяха единственото чисто, което й бе останало.
При едно от първите си посещения, разговаряйки за своите кораби, Флорентино Ариса бе поканил официално Фермина Даса да направи едно пътуване за разтуха но реката. След още един ден пътуване с влак можеше да стигне до столицата на републиката, която те, както повечето карибци от тяхното поколение, продължаваха да наричат с името й до миналия век — Санта Фе. Но тя все така изпитваше неприязънта на съпруга си и не желаеше да опознава един такъв студен и мрачен град, където жените излизали от къщи само за литургия в пет сутринта и не бивало да влизат в сладкарници, нито в обществени служби, както й бяха разказвали, и където Всеки час по улиците ставало задръстване от някое погребение и непрестанно валял ситен дъжд още от времето на подкованите мулета: по-лошо и от Париж. В замяна на това реката силно я привличаше, искаше да види кайманите как се приличат на слънце по бреговете, искаше да я събуди посред нощ женският плач на морските крави, но мисълта за подобно тежко пътуване на нейната възраст, при това сама и вдовица, й се струваше нереална.
Флорентино Ариса повтори поканата си и по-късно, когато тя се реши да продължи да живее без съпруга си, и тогава й се стори по-приемливо. Но след скарването с дъщеря си, огорчена от клеветите но адрес на баща си, от озлоблението към покойния съпруг, от лицемерните увъртания на Лукресия дел Реал, която толкова години бе смятала за най-добрата си приятелка, тя самата се чувствуваше излишна в собствената си къща. Един следобед, както пиеше чая си от различни треви, тя погледна заблатения двор, където повече нямаше да пусне филизи дървото на нейното нещастие.
— Бих искала да се махна от тази къща. Да вървя направо, направо и да не се върна никога повече — каза тя.
— Тръгни с кораб — каза Флорентино Ариса.
Фермина Даса го погледна замислена.
— Знаеш ли, че би могло — каза тя.
Хрумна й само миг преди да го каже, но й стигаше да възприеме идеята, за да я осъществи. Синът и снаха й се зарадваха, като научиха. Флорентино Ариса побърза да уточни, че Фермина Даса ще бъде почетен гост на неговите кораби, ще има специална каюта, в която да се разполага като у дома си, отлично обслужване и лично капитанът ще отговаря за сигурността и удобствата й. Донесе карта на маршрута, за да я разпали още повече, донесе пощенски картички с яростни залези, стихотворения за примитивния рай по река Магдалена, писани от прославени пътешественици или прославили се именно със стихотворението си. Тя ги преглеждаше, когато имаше настроение.