— Няма нужда да ме залъгваш като някое дете — му казваше. — Ако тръгна, то ще е, защото така съм решила, а не от интерес към пейзажите.
Синът й предложи да я придружи жена му, по тя го отряза: „Много съм голяма вече, за да ме пази който и да е“ Тя сама уреди подробностите по пътуването. Изпитваше безкрайна отмора при мисълта, че осем дни нагоре по реката и пет надолу ще живее само с най-необходимото — няколко памучни рокли, тоалетните принадлежности, един чифт обувки за качването и слизането от кораба, домашните пантофи за самото пътуване и нищо повече: мечтата на живота й.
През януари 1824 година комодорът Хуан Бернардо Елберс, основател на речното корабоплаване, пусна под национален флаг първия параход, набраздил река Магдалена — примитивна черупка с четиридесет конски сили, която кръстиха „Фиделидад“41. Един век по-късно, на седми юли в шест часа следобед, доктор Урбино Даса и съпругата му изпратиха Фермина Даса до кораба, с който щеше да направи първото си пътуване по реката. Това беше първият кораб, построен в местната корабостроителница, който Флорентино Ариса кръсти в памет на славния му предшественик „Нуева Фиделидад“42. Фермина Даса никога не повярва, че това многозначително и за двамата име е наистина историческа случайност, а не поредната любезност на хроничната романтичност на Флорентино Ариса.
Във всеки случай, за разлика от другите речни кораби, стари или модерни, на „Нуева Фиделидад“ в съседство с капитанската каюта имаше още една широка и луксозна каюта е гостна, обзаведена с бамбукова мебел в празнични цветове, семейна спалня в китайски стил, баня с вана и душ, покрита наблюдателница — широка, украсена с пълзящи растения и с изглед към носа и към двете страни на кораба, имаше и безшумна климатична инсталация, която едновременно изолираше помещението от външния шум и поддържаше вътре климата на вечна пролет. Тази луксозна каюта, позната като президентския апартамент, защото в нея досега бяха пътували трима президенти на републиката, нямаше търговска цена, а се пазеше само за високопоставени лица и специални гости. Още щом го избраха за председател на Карибската речна компания, Флорентино Ариса поръча да построят луксозната каюта именно с тази цел за пред обществото, но в себе си беше напълно сигурен, че рано или късно тя щеше да стане щастливото убежище на сватбеното му пътешествие с Фермина Даса.
И ето че дойде денят, в който тя зае президентския апартамент в качеството си на стопанка и господарка. Капитанът на кораба почете доктор Урбино Даса, съпругата му и Флорентино Ариса, като ги почерпи на борда с шампанско и пушена сьомга. Казваше се Диего Самаритано, беше в бялата си ленена униформа, безупречен от върха на обувките до шапката с избродиран златен монограм на КРК и също като другите речни капитани беше снажен, як като сейба, говореше с глас, нетърпящ възражения, и с маниерите си напомняше флорентински кардинал.
В седем часа вечерта прозвуча първият сигнал за отплуване и Фермина Даса го усети да отеква с остра болка в лявото ухо. Предната нощ бе сънувала лоши сънища, които не се осмели да изтълкува. Рано сутринта нареди да я заведат до пантеона на семинарията, който вече се наричаше Гробище Ла Манта, и се помири с покойния си съпруг, застанала права срещу криптата му, произнасяйки мислено монолог, в който даде воля на всички досега сдържани упреци. После му разказа подробностите за пътуването и се прости с до скоро виждане. Не искаше да каже никому другиму, че заминава, както правеше винаги когато тръгваше за Европа, за да си спести уморителните изпращания. Въпреки многобройните си пътешествия тя изпитваше чувството, че това е първото, и безпокойството растеше с напредването на деня. Вече на борда, тя се почувствува изоставена и тъжна и искаше да остане сама, за да се наплаче.
Когато прозвуча последната предупредителна сирена, доктор Урбино Даса и съпругата му се сбогуваха с нея без сантименталности, а Флорентино Ариса ги придружи до трапа за слизане. Доктор Урбино Даса се отстрани, за да му направи път след жена си, и едва тогава разбра, че Флорентино Ариса също ще пътува.
Доктор Урбино Даса не можа да скрие смущението си.
— Но не бяхме говорили за това — каза той.
Флорентино Ариса съвсем недвусмислено му показа ключа от своята каюта: обикновена каюта на общата палуба. Но за доктор Урбино Даса това не беше достатъчно доказателство за невинност. Отправи към съпругата си корабокрушенски поглед, търсейки подкрепа за възмущението си, но срещна само едни ледени очи. Тя му каза тихо със суров глас: „И ти ли?“ Да, и той като сестра си Офелия смяташе, че от известна възраст любовта е вече неприлична. Но успя да се овладее и се сбогува с Флорентино Ариса, като стисна ръката му по-скоро с примирение, отколкото с благодарност.