Застанал до перилата пред салона, Флорентино Ариса ги видя как слязоха от кораба. Както очакваше и искаше, доктор Урбино Даса и съпругата му се обърнаха да го погледнат, преди да влязат в автомобила си, и той им помаха с ръка. Отвърнаха му и двамата. Той остана до перилата, докато автомобилът се изгуби сред облак прах зад складовете, после се прибра в каютата си, за да облече подходящ костюм за първата вечеря на борда, която щеше да се състои в частната каюта на капитана.
Вечерята беше разкошна и капитан Диего Самаритано чудесно я подправяше с любопитни разкази от четиридесетгодишния си опит по реката, но Фермина Даса трябваше да полага големи усилия, за да изглежда весела. Въпреки че последният предупредителен сигнал прозвуча в осем часа и накараха всички изпращачи да напуснат кораба и вдигнаха трапа, корабът не потегли, докато капитанът не свърши вечерята и не се качи на командния мостик, за да ръководи лично маневрата. Флорентино Ариса и Фермина Даса останаха до парапета на общия салон, смесени с шумните пътници, които се забавляваха да разпознават светлините на града, докато корабът излезе от залива и се запромъква по каналите между плитчини и блата, осеяни с люшкащите се светлинки на рибарите, и най-сетне задиша на воля чистия въздух на река Магдалена. В този миг оркестърът засвири една модна мелодия, приветствувана с възторг от пътниците, и започна шумно веселие с музика и танци.
Фермина Даса предпочете да се прибере в каютата. Не бе продумала нито дума през цялата вечер и Флорентино Ариса я бе оставил да се лута из лабиринтите на колебанията си. Прекъсна я само за да се сбогуват пред вратата на каютата, но на нея не й се спеше, само й беше малко хладно, и предложи да погледат един миг реката от частната наблюдателница. Флорентино Ариса донесе две плетени кресла до перилата, загаси лампите, наметна раменете й с вълнено одеяло и седна до нея. Тя извади тютюн от кутийката, която той й беше подарил, сви цигара с учудваща сръчност и я изпуши бавно, без да проговаря, после сви още две една след друга и ги изпуши на един дъх. Флорентино Ариса изпи глътка по глътка два термоса черно кафе.
Светлините на града бяха изчезнали зад хоризонта. Гледани от тъмното, гладката, смълчана река и пасбищата по двата й бряга под ярката лунна светлина се превърнаха в излъчваща сияние равнина. От време на време се виждаше по някоя сламена колиба до голяма клада, с която съобщаваха, че там се продават дърва за котлите на корабите. Флорентино Ариса пазеше смътни спомени от младежкото си пътуване и гледката на реката ги възкресяваше мълниеносно, сякаш вчера са били. Разказа няколко на Фермина Даса, опитвайки се да я ободри, но тя пушеше, преселила се в друг свят. Флорентино Ариса се отказа от спомените си и остави Фермина Даса сама с нейните, а той се залови да й свива цигари и й ги подаваше запалени една след друга, докато свърши тютюнът. След полунощ музиката спря, врявата на пътниците се разпръсна и се уталожи в заспиващ шепот, а двете сърца останаха сами в тъмната наблюдателница, пулсирайки в такт с пухтенето на кораба.
След доста време Флорентино Ариса погледна Фермина Даса в отблясъка на реката, с профила й на статуя, омекотен от леко синкаво сияние, и разбра, че тя мълчаливо плаче. Но вместо да започне да я утешава или да изчака, докато се изчерпят сълзите й, както тя искаше, той изпадна в паника.
— Искаш ли да останеш сама? — попита той.
— Ако исках, нямаше да ти кажа да влезеш — каза тя.
Тогава той протегна ледените си пръсти в тъмнината, потърси пипнешком другата ръка и откри, че тя го очаква. Двамата бяха с достатъчно ясен разсъдък, за да установят мигновено, че нито една от двете ръце не е каквато си я бяха представяли преди докосването — бяха две ръце със стари кости. Но в следващия миг вече не бяха. Тя заговори за покойния си съпруг в сегашно време, сякаш беше жив, и Флорентино Ариса прозря, че сега и на нея й беше дошъл часът да се запита — с гордост, с величие, с неудържимо желание да живее — какво да прави с любовта, останала без стопанин.
Фермина Даса престана да пуши, за да не отдръпне ръката, която той държеше в своята. Луташе се в мъчителното желание да проумее. Не можеше да си представи по-добър съпруг от своя и все пак в спомените за живота му откриваше повече недоразумения, отколкото приятни изживявания, прекалено много неразбирателство, напразни спорове, зле преодолявана злоба. Ненадейно въздъхна: „Невероятно е как може да си бил щастлив толкова години сред такива свади и неприятности, дявол да го вземе, без да знаеш в действителност дали това е любов, или не.“ Когато изповедта й свърши, някой бе загасил луната. Корабът напредваше с отмерен ход, пристъпвайки с единия крак, преди да премести другия — като огромно дебнещо животно. Фермина Даса се бе завърнала от мъката.