— Сега си върви — каза тя.
Флорентино Ариса й стисна ръката, наведе се към нея и понечи да я целуне по бузата. Но тя го възпря с дрезгавия си нежен глас.
— Вече не — каза му, — мириша на старост.
Чу го как излезе в тъмното, чу стъпките му по стълбите, чу го как престана да съществува до следващия ден. Фермина Даса запали нова цигара и докато пушеше, видя доктор Хувенал Урбино в безупречния му ленен костюм, с професионалната му строгост, с чара му, с церемониалната му любов. Той й махна с бялата си шапка за сбогом от някакъв друг кораб от миналото. „Ние мъжете сме жалки роби на предразсъдъците — беше й казал той веднъж. — В замяна на това, реши ли една жена да спи с някой мъж, няма непреодолима бариера за нея, няма непревземаема крепост, нито каквато и да било морална задръжка, която да не е готова да премахне от корен — няма бог за нея.“ Фермина Даса остана неподвижна до разсъмване, мислейки за Флорентино Ариса не като за печалния часовой от Евангелската градина, споменът за когото вече не съживяваше у нея никаква носталгия, ами за сегашния — грохнал и куц, но реален: мъжът, който винаги е бил достижим за нея, но тя не го е съзнавала. Корабът я носеше, пухтейки, към пламъците на първите рози на утрото и тя молеше бог само за едно — Флорентино Ариса отново да знае откъде да започне на следващия ден.
Той знаеше. Фермина Даса нареди на камериера да я остави да се наспи и когато се събуди, на нощното шкафче имаше ваза с една бяла роза, свежа и още росна, а до нея писмо от Флорентино Ариса в толкова страници, колкото беше успял да изпише, откакто се бе разделил с нея. Беше едно спокойно писмо, което се опитваше само да обясни душевното състояние, обзело го предната вечер: лирично колкото другите писма, риторично като всички, но опиращо се на действителността. Фермина Даса го прочете с известно чувство на срам от самата себе си заради необузданото сърцебиене, което получи. Завършваше с молбата да съобщи на камериера, когато се приготви, защото капитанът ги чака на командния мостик, за да ги разведе из кораба.
Тя беше готова в единадесет часа — изкъпана и с дъх на сапун от цветя, облечена в скромна вдовишка рокля от сив етамин и напълно възстановена от нощните си терзания. Поръча лека закуска на камериера в безупречно бяло, който обслужваше лично капитана, но не изпрати съобщение да дойдат да я вземат. Качи се сама, заслепена от безоблачното небе, и завари Флорентино Ариса да разговаря с капитана на командния мостик. Стори й се различен не само защото го гледаше с други очи, но защото наистина се бе променил. Вместо вечното си траурно облекло носеше удобни бели обувки, трикотажен панталон и риза с отворена яка, с къси ръкави и монограм, избродиран на джобчето. Освен това си бе сложил шотландска шапка, също бяла, и приспособление от тъмни очила, сложено върху вечните му очила за късогледство. Ясно личеше, че всичко е облечено за първи път и купено специално за пътуването, с изключение на кафявия кожен колан, доста износен, който Фермина Даса забеляза моментално като муха в супата. Като го видя така облечен явно заради нея, тя не можа да възпре огненото изчервяване, което заля лицето й. Смути се, като го поздравяваше, а той се смути от нейното смущение. Съзнанието, че се държат като годеници, ги накара да се смутят още повече, а съзнанието, че и двамата се смутиха, ги смути до такава степен, че накрая капитан Самаритано забеляза състоянието им и трепна от съчувствие. Извади ги от неудобството, като се зае да им обяснява управлението и общия механизъм на кораба, което продължи два часа. Плаваха много бавно по река без брегове, разляла се сред пустинни плажове чак до хоризонта. Но за разлика от мътните води при устието тук те бяха бистри и бавни, с метален блясък под безмилостното слънце. Фермина Даса имаше чувството, че това е делта, осеяна с пясъчни острови.
— Това е малкото, което ни остава от реката — каза й капитанът.
Флорентино Ариса беше смаян колко се е изменило всичко, а на следващия ден се смая още повече, когато плаването се затрудни и той осъзна, че реката майка Магдалена, една от най-големите на света, вече е само илюзия на паметта. Капитан Самаритано им обясни, че безразсъдното изсичане на горите за петдесет години е унищожило реката, а котлите на корабите са погълнали селвата от колосални дървета, които бяха потискали Флорентино Ариса по време на първото му пътуване. Фермина Даса нямаше да види животните, за които мечтаеше — ловците на кожи за фабриките в Ню Орлиънс бяха изтребили кайманите, които по бреговете се правеха на умрели по цели часове, дебнейки с разтворена паст пеперуди, а шумните папагали и маймуните, кряскащи като луди, бяха измрели с изчезването на дърветата, морските крави с огромни майчински гърди, от които кърмеха малките си и плачеха с неутешими женски гласове по бреговете, бяха вид, изтребен от бронебойните куршуми на ловците любители.