— Не, не е това — каза той. — Възмущава ме не какъв е бил и какво е правил, а заблудата, в която ни държа толкова години.
Очите му започнаха да се замрежват от лесни сълзи, но тя се направи, че не ги забелязва.
— Добре е сторил — отвърна тя. — Ако беше казал истината, нито ти, нито оная бедна жена, никой в града не би го обичал, както го обичаха.
Тя закачи часовника с ланеца в петлицата на жилетката. Оправи възела на вратовръзката му и сложи иглата с топаз. После попи сълзите му и изсуши мократа му брада с кърпичка, напръскана с цветна вода, и му я сложи в горното джобче с разтворени краища като магнолия. Единадесетте удара на часовника с махалото отекнаха в басейна на двора.
— Побързай — каза тя, като го поведе под ръка. — Ще закъснеем.
Аминта Дечампс, съпругата на доктор Ласидес Оливеля, и седемте им дъщери най-старателно бяха предвидили всичко, щото обядът в чест на юбилея да бъде светското събитие на годината. Семейната резиденция в самия исторически център беше някогашната монетарница, преустроена от един флорентински архитект, минал оттук като пагубен вятър на обновлението и превърнал във венециански базилики поне четири светини от XVII век. Къщата имаше шест спални и два салона за хранене и за приеми, широки и добре проветриви, но не стигаха за гостите от града, а само за най-отбраните, които пристигаха от другаде. Вътрешният двор приличаше на манастирска градина, с каменен фонтан, пеещ в средата, и зелени площи с хелиотропични растения, които изпълваха с аромат къщата привечер, но пространството под арките не беше достатъчно за многобройните именити личности. Така че решиха да дадат обяда в семейната вила извън града — на десет минути с автомобил по главния път, — която имаше двор няколко декара, огромни лаврови дървета от Индия и местни водни лилии в една река с тихи води. Мъжете от хана на дон Санчо, ръководени от госпожа Оливеля, поставиха навеси от цветни платнища на местата, където нямаше сянка, и подредиха под лавровите дървета правоъгълник от масички за сто двадесет и два прибора, с ленени салфетки за всички и свежи утринни рози за почетната маса. Издигнаха също така подиум за духовия оркестър, който щеше да изпълни кратка програма от национални танци и валсове, и за един струнен квартет от Училището за изящни изкуства — сюрприз на госпожа Оливеля за дълбокоуважаемия учител на съпруга й, който щеше да заема почетното място на обяда. Въпреки че годишнината от дипломирането му не беше точно на тази дата, избраха неделята на Петдесетница, за да подсилят значимостта на празника.
Подготовката бе започнала отпреди три месеца от страх да не би по липса на време да пропуснат нещо изключително важно. Поръчаха да докарат живи кокошки от Сиенага де Оро, известни по цялото крайбрежие не само с едрината и вкуса си, но и защото в колониалните времена кълвели от наносни почви и в гушите им намирали зрънца чисто злато. Лично госпожа Оливеля, придружена от няколко дъщери и слугини, се качваше на борда на луксозните презокеански кораби, за да избере най-доброто отвсякъде в знак на почит към заслугите на съпруга си. Тя бе предвидила всичко, с изключение на това, че тържеството бе в една юнска неделя в година на закъснели дъждове. Даде си сметка за този риск сутринта на същия ден, когато тръгна за литургията, уплаши се от влажността на въздуха и видя, че небето е облачно, прихлупено и не се съзира хоризонтът на морето. Въпреки тези злокобни признаци директорът на обсерваторията, с когото се срещна на литургията, й напомни, че в цялата изпълнена с превратности история на града, даже и през най-жестоките зими, никога не е валяло на Петдесетница. И все пак точно в дванадесет, когато мнозина от поканените пиеха аперитива на открито, трясъкът на една самотна гръмотевица накара земята да потрепери, вятърът откъм разбушуваното море преобърна масите и понесе платнищата из въздуха, а небето рухна в унищожителен порой.