През целия следобед Фермина Даса се бе питала какво ли ще измисли Флорентино Ариса, за да я види, без да почука в каютата, но към осем вечерта не издържа на желанието да бъде с него. Излезе в коридора с надеждата да се срещнат някак случайно и не се наложи да върви дълго: Флорентино Ариса седеше на една пейка в коридора, мълчалив и тъжен като в Евангелската градина, и вече два часа се питаше какво да стори, за да я види. Двамата направиха един и същ жест на изненада, като и двамата знаеха, че е престорен, и заедно обиколиха палубата на първа класа, претъпкана с млади хора, повечето шумни и весели студенти, които се отдаваха до изнемога на последните ваканционни веселби. В барчето, седнали пред тезгяха като студенти, Флорентино Ариса и Фермина Даса пиха по една разхладителна напитка от бутилките и тя внезапно изпита непонятен страх. Каза: „Какъв ужас!“ Флорентино Ариса я попита какви мисли й навяваха подобно усещане.
— Мислех за бедните старчета — отвърна тя. — Ония, дето ги убили с весло в лодката.
Когато музиката спря, двамата се прибраха да спят след дълъг непринуден разговор в тъмната наблюдателница. Нямаше луна, небето беше забулено, а на хоризонта избухваха светкавици без гръм и го озаряваха за миг. Флорентино Ариса й свиваше цигари, но тя изпуши само четири, измъчвана от болката, която на моменти стихваше и пак се засилваше от сирената на кораба, когато се срещаше с друг или минаваше край някое заспало село или когато почнеше да плава бавно, за да проучва речното дъно. Той й разказа с какъв мъчителен копнеж я гледал на литературните конкурси, при излитането на въздушния балон, на акробатическия велосипед и с колко нетърпение чакал обществените прояви през годината само за да я види. Тя също го бе виждала много пъти, но никога не си бе представяла, че е там само за да я види. Но когато преди една година прочела писмата му, се почудила как е възможно да не е участвувал никога в литературните конкурси — той несъмнено би ги спечелил. Флорентино Ариса я излъга: пишел само за нея, стихове за нея и само той си ги четял. Този път тя потърси ръката му в тъмното, но не я намери очакваща, както тя бе очаквала неговата ръка предишната вечер, ами го изненада. Сърцето на Флорентино Ариса се вледени.
— Колко странни са жените — каза.
Тя се разсмя е дълбок смях на млада гълъбица и отново се сети за старците от лодката. Така й било писано: тяхното видение винаги щеше да я преследва. Но тази вечер беше поносима, защото тя се чувствуваше добре и спокойна, както рядко през живот и си — освободена от всякакво чувство за вина. Би останала така до разсъмване, смълчана, държейки ръката му, плувнала в студена пот, но не можеше да търпи болката в ухото. И когато музиката спря и заглъхна суетнята на пътниците, които окачваха хамаците си в общия салон, тя разбра, че болката й е по-силна от желанието да бъде с него. Знаеше, че само като му го каже, ще й поолекне, но не го направи, защото не искаше да го тревожи. Имаше чувство, че го познава така, сякаш цял живот е живяла с него, и вярваше, че той е в състояние да нареди корабът да се върне в пристанището, ако това можеше да облекчи страданието й.
Флорентино Ариса беше предвидил, че нещата тази нощ ще се развият така, и се оттегли. На вратата опита да се сбогува с целувка, но тя му поднесе лявата си буза. Той настоя, вече с развълнувано дишане, а тя му поднесе и другата си буза с кокетство, което той не познаваше от ученическите й години. Настоя пак и тя го допусна до устните си, прие го с дълбок трепет, който се помъчи да потисне със забравения си смях от първата брачна нощ.
— Господи — каза тя, — съвсем полудявам на корабите!
Флорентино Ариса потрепери — наистина, както му бе казала, тя имаше тръпчивия дъх на възрастта. Но докато си проправяше път между окачените хамаци към каютата си, той се утешаваше, че и неговият дъх трябва да е същият, при това четири години по-стар, и че тя сигурно го е доловила със същото чувство. Беше мирисът на човешки ферменти, който той бе долавял у най-старите си любовници, а и те бяха усещали у него. Вдовицата на Назарет, която не си подбираше думите, му го бе казала доста по-грубо: „Вече миришем на лешояди.“ Двамата взаимно се понасяха, защото бяха на един хал — моят мирис срещу твоя. В замяна на това много се пазеше от Америка Викуня, чийто мирис на пелени пробуждаше у него бащински инстинкти, но все пак се притесняваше, че тя няма да понася неговия мирис на безсрамен старец. Но всичко това принадлежеше на миналото. Важното бе, че за първи път от онзи следобед, когато леля Есколастика бе оставила молитвеника на гишето в телеграфната станция, Флорентино Ариса изпитваше такова щастие: толкова силно, че го дострашаваше.