Заспиваше вече, когато служител от кораба го разбуди в пет сутринта, за да му предаде спешна телеграма, получена в пристанището Самбрано. Беше подписана от Леона Касиани с дата от предишния ден и целият й ужас бе побран в един ред: „Америка Викуня мъртва вчера необясними причини“. В единадесет сутринта научи подробности чрез телеграфен разговор с Леона Касиани, при който той сам оперираше с апарата, както в младежките си години. Америка Викуня била изпаднала в дълбока депресия, задето я скъсали на матурата, и изпила цял флакон лаудан, който откраднала от лекарския кабинет в училището. В дъното на душата си Флорентино Ариса знаеше, че сведенията са непълни. Но не: Америка Викуня не била оставила никаква обяснителна бележка, която да позволи някой да бъде обвинен за решението й. Точно сега семейството й пристигало от Пуерто Падре, известено от Леона Касиани, а погребението щяло да бъде следобед в пет часа. Флорентино Ариса въздъхна. Единственото, което можеше да направи, за да продължи да живее, беше да не си позволява терзанието на спомена. Изличи го от паметта си, въпреки че от време на време, до края на живота си, щеше да го чувствува как внезапно оживява подобно на мигновен бодеж от стара рана.
Следващите дни бяха горещи и безкрайни. Реката отново стана мътна и още по-тясна, а вместо непроходимостта от гигантски дървета, която бе смаяла Флорентино Ариса през първото му пътуване, сега се ширеха напукани от пек равнини, останки от лесове, погълнати от котлите на корабите; развалини от села, изоставени от бога, чиито улици оставаха заблатени и в най-жестоката суша. Нощем не ги будеха морските крави с песента си на сирени по бреговете, а отвратителната воня на трупове, които се носеха към морето. Вече нямаше войни, нито холера, обаче продължаваха да минават подпухнали трупове. Капитанът мрачно каза:
„Имаме заповед да казваме на пътниците, че това са случайни удавници.“ На мястото на врявата на папагалите и свадите на невидимите маймуни, които в онези времена подсилваха задухата на деня, сега бе останала само безкрайната тишина на опустошената земя.
Бяха останали толкова малко места за зареждане с дърва и толкова отдалечени едно от друго, че на четвъртия ден „Нуева Фиделидад“ остана без гориво. Трябваше да чака почти цяла седмица, докато екипажът навлезе далеч в блатата от пепел да търси последните оцелели тук-там дървета. Други нямаше — секачите бяха изоставили пътеките си, подгонени от жестокостта на земевладелците, подгонени от невидимата холера, от подмолните войни, които правителствата се мъчеха да прикрият с декрети и увеселения. Докато чакаха, отегчените пътници организираха състезания по плуване, ловни експедиции, от които се връщаха с живи игуани, които разпаряха надлъж, за да извадят гроздовете меки, прозирни яйца, а после ги зашиваха и закачаха на нанизи да се сушат по перилата на кораба. Окаяни проститутки от околните села тръгнаха по следите на експедициите, вдигнаха походни палатки по брега, домъкнаха музика и пиене и устроиха цялото това веселие срещу закотвения кораб.
Много отпреди да стане председател на КРК, Флорентино Ариса бе получавал тревожни сведения за състоянието на реката, но почти не ги четеше. Успокояваше съдружниците си: „Не се притеснявайте, когато свършват дървата, корабите вече ще бъдат с петрол.“ Погълнат от страстта си по Фермина Даса, никога не се беше замислял сериозно, а когато осъзна истинското положение, вече не можеше да се направи нищо, освен да се докара нова река. Нощем, в по-добрите времена на водите, корабът трябваше да спира за преспиване и тогава ставаше нетърпимо да се живее. Повечето пътници, особено европейците, напускаха вонящите каюти и прекарваха нощта в разходки по палубата, пропъждайки всякакви насекоми с пешкирите, с които после попиваха неспирната пот, и осъмваха омаломощени и подпухнали от ужилвания. Един английски пътешественик от началото на XIX век бе писал за пътуването си с кану и мулета, което можеше да продължи до петдесет денонощия: „Това е едно от най-тежките и неудобни пътешествия, които човек може да направи.“ Определението бе престанало да е вярно през първите осемдесет години на парното корабоплаване, но по-късно отново се превърна в истина, и то завинаги, след като кайманите изядоха и последната пеперуда, след като се погубиха морските крави, погубиха се папагалите, маймуните, селата, погуби се всичко.