— Мъртъв е — каза той.
Случваше му се винаги първия път с всяка жена, така че бе свикнал да съжителствува с този призрак — всеки път трябваше да се учи наново като в началото. Той взе ръката й и я сложи на гърдите си: Фермина Даса усети почти на повърхността на кожата как старото неуморно сърце бие със силата, забързаността и безредието на юноша. Той каза: „Прекалено много любов е толкова лошо, колкото и пълната липса на любов.“ Но го каза неубедително: беше засрамен, ядосан на себе си и търсеше причина да прехвърли върху нея вината за провала си. Тя знаеше и продължи да предизвиква беззащитното тяло със закачливи ласки като нежна котка, умилкваща се в своята жестокост. Накрая той не издържа на изтезанието, стана и се прибра в каютата си. Тя продължи да мисли за него до разсъмване, уверила се най-сетне в любовта му, и докато мастиката се оттегляше на бавни вълни, тя все повече се изпълваше със страх, че той й се е разсърдил и няма да се върне повече.
Върна се обаче още същия ден в необичайното време единадесет часа сутринта, свеж и възстановен, и се съблече пред нея с явно самохвалство. Тя с удоволствие го разглеждаше на дневната светлина такъв, какъвто си го бе представяла в тъмното: мъж без възраст, с тъмна кожа, опната и лъскава като отворен чадър. Беше в бойна готовност и тя разбра, че не случайно той показва оръжието си като трофей от войната: искаше да си придаде повече смелост. Не я остави дори да си свали нощницата, която тя бе облякла, когато подухна утринният бриз, а неговата припряност на начинаещ извика у нея съжаление. Но не се подразни, защото не можеше лесно да разграничи чувството на съжаление от любовта. Въпреки това накрая изпита пустота.
За първи път се любеше след повече от двадесет години и го направи от любопитство какво ли ще е на нейната възраст след толкова дълго прекъсване. Но той не й остави време да разбере дали нейното тяло го иска. Беше бързо и печално и тя си помисли: „Сега развалихме всичко.“ Но сбърка: въпреки взаимното разочарование, въпреки неговото съжаление за собствената му несръчност и нейните угризения заради изпитата мастика, те не се разделиха нито за миг през следващите дни. Излизаха от каютата само за да се хранят. Капитан Самаритано, който по инстинкт надушваше всяка тайна, която искаше да се скрие на кораба му, им изпращаше всяка сутрин по една свежа бяла роза, устрои им серенада с валсове от тяхното време, нареди да им се приготвя засилваща храна. Те дълго не направиха нов любовен опит, докато вдъхновението не ги споходи само̀, без да са го търсили. Достатъчно им беше щастието да бъдат винаги заедно.
Така и не биха помислили да излязат от каютата, ако капитанът не беше пратил да им съобщят, че след обяда пристигат в Ла Дорада43, крайното пристанище, след единадесетдневно пътуване. Фермина Даса и Флорентино Ариса наблюдаваха от каютата вдадения във водата бряг с огрените от бледото слънце къщи и си представиха откъде води името си, но престана да им се струва толкова подходящо, когато усетиха жегата, лъхаща сякаш от парни котли, и видяха разтопения от слънцето катран по улиците. Освен това корабът не спря там, а на отсрещния бряг, където се намираше крайната гара на железницата за Санта Фе.
Напуснаха убежището си чак когато пътниците слязоха от кораба. Фермина Даса вдъхна свободния въздух на празния салон и двамата загледаха от борда как суетящата се навалица разтоварва багажа си от вагоните на един влак като играчка. Човек би помислил, че пристигат от Европа, особено жените със северните им палта и шапки от миналия век, които бяха в пълен контраст с прашната жега. Някои жени бяха закичили косите си с красиви цветове от картофи, които вехнеха под палещото слънце. Току-що пристигаха от андинското плато след едно денонощие път с влака през цялата приказна савана и още не бяха се преоблекли подходящо за Карибието.
Сред тази врява на тържище един грохнал старец с безутешен вид вадеше пиленца от джобовете на просяшкото си палто. Беше изникнал внезапно, проправяйки си път през тълпата, в парцаливото си палто, явно принадлежало на някой много по-снажен и висок мъж. Свали си шапката и я сложи на земята, ако някой рече да му пусне някоя монета, и почна да вади от джобовете си новоизлюпените нежни и безцветни пиленца, сякаш се размножаваха между пръстите му. В един миг като че ли целият кей се покри от пърхащи пиленца — писукаха и се щураха на всички страни сред припрените пътници, които ги настъпваха, без да усетят. Захласната във вълшебното зрелище, изпълнявано като че ли в нейна чест, защото само тя го наблюдаваше, Фермина Даса не усети как в един миг корабът бе почнал да се изпълва с пътниците за обратния рейс. Празникът свърши — сред качващите се зърна множество познати лица, дори някои приятели, които доскоро й бяха правили компания в траура й, и тя побърза да се скрие отново в каютата. Флорентино Ариса я завари отчаяна: предпочиташе да умре, отколкото хора от нейния свят да я видят тръгнала на пътешествие за развлечение така скоро след смъртта на съпруга й. Флорентино Ариса толкова се разстрои от мъката й, че обеща да изнамери някакъв начин да я предпази, без да е принудена да стои като затворничка в каютата.