Идеята му хрумна неочаквано, когато вечеряха в частната трапезария. Капитанът се безпокоеше от един въпрос, който отдавна искаше да обсъди с Флорентино Ариса, но той винаги го бе избягвал с обичайния си довод: „Тия работи Леона Касиани ги оправя по-добре от мен.“ Този път обаче го изслуша. Въпросът беше, че корабите возеха товар нагоре по реката, а по течението се връщаха празни, а с пътниците беше обратното. „А товарът има преимуществото, че се изплаща по-добре и освен това не яде“ — каза той. Фермина Даса се хранеше неохотно, отегчена от оживените разисквания на двамата мъже за това доколко е изгодно да се въведат различни тарифи. Но Флорентино Ариса стигна до края и едва тогава зададе въпрос, който прозвуча на капитана като спасителна идея.
— Ако говорим теоретично — каза той, — възможно ли е да се извърши директен рейс без товар, без пътници и без да се спира на никое пристанище?
Капитанът отвърна, че е възможно само теоретично. Карибската речна компания имала сключени договори, които Флорентино Ариса познавал по-добре от всеки друг, договори за товар, за пътници, за поща и много други, повечето неотменими. Само в случай на холера на борда можело да се пренебрегне всичко. Корабът обявяваше карантина, вдигаше жълтото знаме и плаваше в извънредно положение. Капитан Самаритано го бе правил няколко пъти поради случаите на холера по реката, макар че после санитарните власти заставяха лекарите да издават свидетелства за обикновена дизентерия. Освен това неведнъж в историята на реката бяха вдигали жълтия флаг на холерата, за да избегнат данъците, за да не взимат някой нежелан пътник, за да предотвратят ненавременни инспекции. Флорентино Ариса стисна ръката на Фермина Даса под масата.
— Ами добре — каза той, — точно така ще направим.
Капитанът се изненада, но веднага с инстинкта си на стара лисица схвана всичко.
— Тук на кораба аз командувам, но вие командувате нас — каза той. — Така че, ако говорите сериозно, издайте ми писмена заповед, и потегляме още сега.
Сериозно беше, разбира се, и Флорентино Ариса подписа заповедта. В края на краищата всеки знаеше, че времето на холерата не беше свършило, въпреки радостните статистики на санитарните власти. Колкото до кораба, нямаше никакви затруднения. Прехвърлиха на друг кораб неголемия товар, а на пътниците бе казано, че има повреда в машините, и ти отпратиха рано сутринта с кораб на друга компания. След като тези неща се правеха по други неморални и дори възмутителни причини, Флорентино Ариса не виждаше защо да не е разрешено да се правят заради любовта. Единственото, за което капитанът помоли, бе за кратко спиране в Пуерто Наре, за да вземат някои, който да му прави компания в пътуването — и той си имаше сърдечна тайна.
Така че „Нуева Фиделидад“ отплава на другия ден по съмнало без товар и пътници, с жълтото знаме на холерата, което се развяваше ликуващо на най-високата мачта. Привечер взеха от Пуерто Наре една жена, по-висока и снажна от капитана, необикновено красива, на която й липсваше само брада, за да бъде наета в някой цирк. Казваше се Сенанда Невес, по капитанът я наричаше „моята бесовица“ — стара негова приятелка, която той обикновено взимаше от едно пристанище и оставяше на друго и която се качи на борда, следвана от урагана на щастието. На онова тъжно място, където Флорентино Ариса отново изпита носталгия по Росалба, като видя как влакът за Енвигадо с последни сили пълзи по някогашния мулетарски път, рукна проливен амазонски дъжд, който с много малки прекъсвания щеше да ги придружава до края на пътуването. Но никой не му обръщаше внимание — плаващият празник си имаше свой покрив. Вечерта, като личен принос към веселието, Фермина Даса слезе в кухнята сред овациите на екипажа и приготви за всички едно измислено ястие, което Флорентино Ариса кръсти за себе си: патладжани по любов.