Доктор Урбино едва успя да пристигне през хаоса на бурята заедно с последните гости, които застигна по пътя; понечи като тях да отиде от колата до дома, подскачайки от камък на камък през наводнения двор, но накрая прие унижението да го пренесат на ръце хората на дон Санчо под покривало от жълто платнище. Разделените маси бяха отново подредени криво-ляво вътре в къщата, та дори и в спалните, а гостите не правеха никакви усилия да прикриват настроението си на корабокрушенци. Беше горещо като в котелното на кораб, защото трябваше да затворят прозорците, за да не влиза дъждът, тласкан косо от вятъра. На двора пред всяко място на масите имаше картичка с името на госта и беше предвидена една страна за мъжете и друга за жените, какъвто беше обичаят. Но вътре в къщата картичките с имената се объркаха и всеки седна където свари, смесени по принуда, с което поне веднъж бяха надделени нашите обществени предразсъдъци. Посред този погром Аминта де Оливеля се намираше сякаш едновременно навсякъде, с мокра коса и с опръскана от кал разкошна рокля, но за да не позволи на бедствието да тържествува, понасяше нещастието с непобедима усмивка, която бе научила от своя съпруг. С помощта на дъщерите, калени в същата ковачница, тя успя да опази местата на почетната маса за доктор Хувенал Урбино в центъра и за архиепископ Обдулио-и-Рей от дясната му страна. Фермина Даса седна до съпруга си както обикновено от страх той да не заспи по време на обяда или да не разлее супа по ревера си. Насреща им зае място доктор Ласидес Оливеля, петдесетгодишен, малко женствен и много добре запазен мъж, чийто веселяшки дух нямаше нищо общо с точните му диагнози. Нататък масата се запълни с провинциални и градски официални лица, както и царицата на красотата от миналата година, която губернаторът доведе под ръка и я постави да седне до себе си. Въпреки че нямаше обичай в поканите да се изисква специално облекло, а още по-малко на обяд във вила, жените бяха във вечерни тоалети с накити от скъпоценни камъни и повечето мъже бяха облечени в тъмни костюми с черни вратовръзки, а някои със сукнени сюртуци. Само много светските личности, между които и доктор Урбино, бяха в ежедневно облекло. Пред всяко място имаше лист с менюто, отпечатано на френски и с позлатени винетки.
Госпожа Оливеля, уплашена и от другата беда — горещината, обиколи къщата с предложение мъжете да си свалят саката, докато обядват, но никой не се осмели да даде пример. Архиепископът обърна внимание на доктор Урбино, че този обяд е в известна степен исторически: тук за първи път бяха събрани на една маса — зараснали вече раните и разсеяни враждите — двете страни на гражданските войни, обезкървявали страната от независимостта насам. Тази мисъл съвпадаше с ентусиазма на либералите, преди всичко на по-младите, които бяха успели да изберат президент от своята партия след четиридесет и пет годишна хегемония на консерваторите. Доктор Урбино не беше съгласен: един президент от либералите за него беше досущ като президент консерватор, само че по-зле облечен. Но той не искаше да противоречи на архиепископа. Обаче с удоволствие би му посочил, че никой не е поканен на този обяд заради това, което мисли, а заради заслугите на произхода си, а той винаги бе стоял над превратностите на политиката и ужасите на войната. Погледнато по този начин, тук наистина никой не липсваше.
Пороят секна изведнъж, както бе започнал, и слънцето веднага пламна в безоблачното небе, но бурята бе толкова силна, че бе изтръгнала из корен някои дървета и прелялото езеро бе превърнало двора в блато. Най-голямо бе опустошението в кухнята. В задната част на двора бяха стъкмили от тухли няколко огнища и готвачите едва успяха да скрият котлите от дъжда. Загубиха известно време, за да изгребат спешно наводнената кухня и да импровизират нови огнища в задната покрита галерия. Но в един часа вече се бяха справили с бедственото положение и липсваше само десертът, поръчан на монахините от „Санта Клара“, обещали да им го проводят преди единадесет. Опасяваха се да не би потокът край главния път да е прелял от коритото, както бе ставало и в по-меки зими, и в такъв случай можеха да се надяват на десерта най-рано след два часа. Щом дъждът спря, разтвориха прозорците и в къщата нахлу свеж въздух, пречистен от бурята. После наредиха оркестърът да изпълни предвидените валсове на покритата тераса, но това само повече засили напрежението, защото медните инструменти така отекваха вътре в къщата, че разговарящите трябваше да се надвикват. Аминта Оливеля се умори да изчаква и усмихвайки се почти през сълзи, нареди да сервират обяда.
Групата от Училището за изящни изкуства започна своя концерт сред учтива тишина, която продължи само до първите тактове на „Ловът“ от Моцарт. Въпреки че гласовете все повече се извисяваха и преплитаха, а му пречеха и негрите на дон Санчо, които едва се провираха между масите с димящите блюда, доктор Урбино успя да изслуша музиката до края на програмата. Способността му да се съсредоточава отслабваше с всяка изминала година до такава степен, че трябваше да си записва всеки ход в шахмата, за да знае докъде е стигнал. Но все още можеше да води сериозен разговор, без същевременно да губи нишката на слушания концерт, но и без да стига до невероятните крайности на един германски диригент на оркестър, голям негов приятел от времената му в Австрия, който четеше партитурата на „Дон Жуан“, докато слушаше „Танхойзер“.