Обядваше почти винаги в дома си, дремваше десетина минути, седнал на терасата към двора, като чуваше в просъница песните на слугините под манговите дървета и виковете от улицата и долавяше шума на моторите и вонята откъм залива, която през горещите следобеди пърхаше из въздуха на къщата като ангел, осъден на тленност. После четеше в продължение на час новополучените книги, по-специално романи и исторически изследвания, и даваше уроци по френски и пеене на домашния папагал, който от години вече беше местна атракция. В четири следобед излизаше да посети своите пациенти, след като бе изпил една голяма чаша лимонада с лед. Въпреки възрастта си все още не приемаше пациентите в кабинета си, а продължаваше да ги преглежда по домовете, както беше правил винаги от времето, когато градът беше толкова малък, че можеше навсякъде да се стигне пеш.
След първото си завръщане от Европа той се движеше във фамилното ландо с два златисточервеникави коня, а след като остаря, замени го с открит файтон с един кон, който продължи да употребява, пренебрегвайки модата, дори когато файтоните започнаха да изчезват от света и единствените, останали в града, служеха само да разхождат туристи и да карат венците на погребенията. Все още отказваше да се оттегли от практика, макар да съзнаваше, че го викат само за безнадеждни случаи, но пък смяташе това за своего рода специализация. Той беше способен да определи какво има болният само по вида му, все по-малко се доверяваше на патентованите лекарства и гледаше с тревога на все по-широкото прилагане на хирургията. Казваше: „Ланцетът е най-голямото доказателство за провала на медицината.“ Смяташе, че строго погледнато, всяко лекарство е отрова и седемдесет на сто от обичайните храни ускоряват смъртта. „Във всеки случай — обичаше да казва на лекции — малкото изобщо позната медицина я знаят само малък брой лекари.“ От ентусиазма на младежките си години беше преминал към позиция, която сам определяше като фаталистичен хуманизъм: „Всеки човек е стопанин на собствената си смърт и единственото, което можем да направим, когато удари часът му, е да му помогнем да умре без страх и болка.“ Но въпреки тези крайни възгледи, станали вече част от местния медицински фолклор, старите ученици на доктора продължаваха да се консултират с него дори когато бяха вече авторитетни лекари, защото му признаваха това, което по онова време се наричаше „клинично око“. Във всеки случай той винаги бе смятан за скъп, луксозен лекар и клиентелата му бе предимно от аристократичните къщи в квартала Лос Вирейес.
Денят му беше така методично разпределен, че съпругата му знаеше къде да прати някое известие, в случай че възникне нещо спешно по време на следобедната му обиколка. Като млад се задържаше в Енорийското кафене, преди да се прибере вкъщи, и там усъвършенствуваше шахмата със съдружниците на тъста си и с няколко бежанци от Карибието. Обаче от зазоряването на новия век той повече не стъпи в Енорийското кафене, а се опита да организира национални турнири под патронажа на клуб „Социал“. Именно по това време се появи Херемия де Сент Амур, вече с безжизнените си колена и все още без занаята детски фотограф, но не минаха три месеца, и вече беше познат на всеки, който умееше да мести офицер по шахматната дъска, тъй като никой не успя да го победи нито веднъж.
За доктор Хувенал Урбино срещата беше истинско чудо, защото тогава шахматът се беше превърнал за него в необуздаема страст, а вече не му оставаха много противници, за да я задоволи.
Благодарение на него Херемия де Сент Амур можа да стане сред нас това, което беше. Доктор Урбино се превърна в негов безрезервен покровител, в негов гарант за всичко, без дори да си даде труда да провери кой е, с какво се занимава, нито от какви безславни войни се завръщаше тъй осакатен и объркан. На всичко отгоре му даде пари на заем за обзавеждането на фотографското ателие, които Херемия де Сент Амур му изплати с неизменна точност до последното петаче, откакто снима първото дете, стреснато от магнезиевата светкавица.