— Значи вие сте знаели! — възкликна той.
Не само го знаела, потвърди тя, но му помагала да понася агонията със същата любов, с която му помагала да открие щастието. Защото последните му единадесет месеца били именно това: една жестока агония.
— Ваш дълг бе да съобщите — каза докторът.
— Не можех да направя такова нещо — възмути се тя. — Прекалено много го обичах.
Доктор Урбино, сигурен, че е чувал всичко на този свят, никога не беше чувал подобно нещо, и то изречено така простичко. Той се взря внимателно в лицето й, за да я запечата в паметта си такава, каквато беше в онзи миг: приличаше на речен идол, неустрашима в черната си рокля, с очи на змия и розата над ухото. Години преди това, на един самотен плаж в Хаити, където двамата лежали голи, след като се любили, Херемия де Сент Амур въздъхнал неочаквано:
„Никога няма да бъда стар.“ Тя разбрала думите му като героично намерение да се бори на живот и смърт против разрухата на времето, но той уточнил: бил взел безвъзвратното решение да отнеме живота си на шестдесет години.
И действително, беше ги навършил на 23 януари тази година и тогава определил като последен срок навечерието на Петдесетница, най-големия празник на града в прослава на Светия дух. Нямало нито една подробност предната вечер, която тя да не знаела от по-рано, защото често били говорили за това, изстрадвайки заедно невъзвратимото течение на дните, което вече нито той, нито тя можели да задържат. Херемия де Сент Амур обичал живота с безразсъдна страст, обичал морето и любовта, обичал кучето си и нея и колкото повече наближавала датата, той отстъпвал пред отчаянието, сякаш смъртта му не била негово собствено решение, а неумолима съдба.
— Снощи, когато го оставих сам, той вече не беше от този свят — каза тя.
Тя поискала да отведе кучето, но той го загледал как дреме до патериците и го погалил с върха на пръстите. Казал: „Съжалявам, но мистър Удроу Уилсън си отива е мен.“ Помолил я да го върже за крака на походното легло, докато той пишел, а тя го завързала с фалшив възел, за да може да се освободи. Това била единствената й изневяра, но била оправдана от желанието й да продължи да си спомня господаря по зимните очи на неговото куче. Но доктор Урбино я прекъсна, за да й каже, че кучето не се беше отвързало. Тя каза: „Значи не е поискало.“ И се зарадва, защото предпочиташе да запази в паметта си покойния любим така, както той я помолил предишната нощ, когато прекъснал започнатото писмо и я погледнал за последен път.
— Спомняй си за мен с една роза — й казал.
Дошла си вкъщи малко след полунощ. Хвърлила се на леглото с дрехите и запушила, палейки цигара от цигара, за да го изчака да свърши писмото, което тя знаела, че ще бъде дълго и трудно, и малко преди три часа, когато завили кучетата, сложила на огъня вода за кафе, облякла се в пълен траур и отрязала в двора първата роза, разцъфнала в утринта. От известно време доктор Урбино бе разбрал колко много щеше да ненавижда спомена за тая неповторима жена и му се струваше, че знае защо: само човек без принципи можеше да се отдаде с такава наслада на мъката.
До края на посещението тя му даде още потвърждения за това. Нямало да отиде на погребението, защото така била обещала на любимия, въпреки че доктор Урбино бе разбрал точно обратното от писмото. Нямало да пролее нито една сълза, нямало да похаби остатъка от годините си, варейки се на бавен огън в бульона от ларвите на паметта, нямало да се погребе жива сред тези четири стени, за да шие савана си, както повеляваше добрият тон на местните вдовици. Мислела да продаде къщата на Херемия де Сент Амур, която отсега й принадлежеше с цялото си имущество, както бе посочено в писмото, и щяла да продължи да живее както преди и без да се оплаква от нищо, в този пъкъл за нищи, където е била толкова щастлива.
Тази фраза преследваше доктор Хувенал Урбино през целия път до дома му: „Пъкъл за нищи“. Определението не беше неоснователно. Защото градът, неговият град, продължаваше да е същият, сякаш извън времето, все този изгарящ и сух град на неговите нощни ужаси и самотните наслади на пубертета, където цветята ръждясваха и солта гниеше, град, на който за четири века не му се беше случило нищо, освен дето беше остарял полека сред увехнали лаврови дървета и гниещи блата. През зимата от внезапните поройни и опустошителни дъждове нужниците преливаха и превръщаха улиците във вонящи блата. Лятно време един невидим, тръпчив като нажежена креда прахоляк проникваше и през най-закътаните пролуки на въображението, гонен вихрено от полудели ветрове, които отнасяха покривите на къщите и вдигаха децата във въздуха. В съботните дни беднорията мулати напускаше на тълпи бараките от картон и ламарина по бреговете на блатото и с все домашните животни и съдовете си завземаха ликуващи каменистите плажове на колониалния район. Някои от най-старите мулати доскоро носеха кралския печат за роби, жигосан с нажежено желязо на гърдите. В събота и неделя танцуваха безжалостно, напиваха се до смърт с домашна ракия, любеха се най-свободно сред храсталаците икако и в неделната нощ проваляха собствената си веселба с кървави свади на всички срещу всички. Същата поривиста тълпа през делничните дни проникваше по уличките и площадите на старинните квартали, пълни с магазинчета за всичко, което може да се купи и продаде, и вдъхваха на мъртвия град безразсъдството на човешки панаир, миришещ на пържена риба: вливаха нов живот.