Независимостта от испанското владичество, а по-късно отменянето на робството ускориха достолепния упадък, в който се бе родил и израснал доктор Хувенал Урбино. Големите стари фамилии потъваха в тишината на своите излинели дворци. По тесните и стръмни павирани улички, някога тъй сполучлива защита срещу ненадейните нападения и набезите на морски разбойници, сега бурени провисваха от балконите и отваряха цепнатини по варосаните каменни зидове и на най-поддържаните къщи, а единственият признак на живот в два часа по пладне бяха унилите упражнения на пиано в сумрака на следобедната почивка. Вътре, в прохладните спални, наситени с мирис на тамян, жените се криеха от слънцето като от някаква непристойна зараза и дори на утринните служби покриваха лицето си с дантелени шалове. Любеха се бавно и трудно, често обезпокоявани от злокобни предзнаменования, а животът им се струваше, че няма край. По здрачаване, в този потискащ преходен миг, от блатата се надигаше вихрушка от кръвожадни комари и лек полъх на човешки изпражнения. Топъл и тъжен, той разтърсваше затаилото се в дъното на душите чувство за неизбежността на смъртта.
Така че животът, характерен за колониалния, град, който младият Хувенал Урбино имаше склонност да разкрасява в меланхоличните си настроения в Париж, още тогава беше илюзия на паметта. Търговията на града беше най-доходната в Карибието през XVIII век, особено поради неблагодарната му привилегия да бъде най-големият пазар на африкански роби в двете Америки. Освен това беше обичайна резиденция на вицекралете на Новото кралство Гранада, което те предпочитаха да управляват оттук, с лице към световния океан, а не от далечната и мразовита столица, чийто многовековен дъждец объркваше чувството им за реалност. Няколко пъти годишно в залива се събирали флотилии галеони, натоварени със скъпоценности от Потоси, Кито, Веракрус, и тогава градът заживявал своите славни времена. В петък, 8 юни 1708 година, в четири часа следобед, галеонът „Сан Хосе“, току-що потеглил за Кадис, натоварен със скъпоценни камъни и метали за петстотин хиляди песос от тогавашната епоха, бил потопен от една английска ескадра срещу входа на пристанището и два дълги века по-късно все още не беше изваден. Това съкровище, почиващо на кораловото дъно заедно с трупа на капитана, плуващ извърнат настрани до командния си пост, често биваше припомняно от историците като символ на града, удавен в спомените.
От другата страна на залива, в жилищния квартал Ла Манга, къщата на доктор Хувенал Урбино се намираше в друго време. Тя беше голяма и прохладна, едноетажна и с покрита тераса с дорийски колони, от която погледът обхващаше блатото с миазми и отломки от корабокрушения в залива. Подът бе покрит с шахматно наредени бели и черни плочи от входната врата до кухнята и това неведнъж се приписваше на безподобната страст на доктор Урбино, без да се помни, че беше просто слабост, присъща на каталонските майстори, които в началото на века бяха строили този квартал на новобогаташи. Салонът бе обширен, с много висок таван както цялата къща, с шест прозореца с човешки бой към улицата и бе отделен от трапезарията с огромна стъклена врата в бронзова рамка, украсена пищно с лози, гроздове и девици, съблазнявани от флейтите на фавни. Мебелите в гостната, чак до часовника с махало, който приличаше на жив страж, бяха оригинална английска изработка от края на XIX век, полилеите бяха с висулки от скален кристал, навсякъде имаше севърски вази и кани и алабастрови статуетки на езически идилии. Но тази издържаност в европейски стил прекъсваше в останалата част на къщата, където плетени кресла се смесваха с виенски люлеещи се столове и кожени табуретки, производство на местните занаятчии. В спалните освен креватите имаше великолепни хамаци от Сан Хасинто с името на собственика, избродирано с готически букви от копринени конци, и с цветни пискюли по края.