Джоузефин Анджелини
Любов под гибелна звезда
Благодарности
Бих искала да благодаря на Робин Швер, моята скъпа приятелка и ангел хранител, задето повече от десетилетие ме даряваше с топлите си прегръдки и непоколебима вяра. Милион благодарности на мениджъра ми, Рейчъл Милър, която вероятно заслужава медал, защото е истински шампион в дисциплината „окуражително държане на ръце“, както и нейният партньор, Джеси Хара. Бих искала да благодаря също и на фантастичната си агентка, Моли Глик, както и на Хана Гордън и останалите от редакторския екип, за напътствията; на Тара „Шматката“ Коул; на редакторката ми Лора Арнолд; и на всички в „Харпър Тийн“, за това, че ми помагаха да направя историята си все по-добра и по-добра с всяко пренаписване. Специални благодарности на д-р Рей Перес, Стефани Аоки, и Лиз Йорк за цялата ви подкрепа. Специално гръмко пожелание към термитите в бюрото ми — добър апетит, гадини такива! Най-накрая, изказвам цялата си любов и признателност на съпруга си Хуан Алберто и на цялото си голямо, щуро и прекрасно семейство.
1.
— Но ако ми купиш кола сега, тя ще стане твоя, когато замина да следвам след две години. Все още ще е почти нова — каза оптимистично Хелън. За нейно нещастие, баща и не беше глупак.
— Лени, само защото щатът Масачузетс смята, че е в реда на нещата шестнайсетгодишните да шофират… — подхвана Джери.
— Почти седемнайсет — напомни Хелън.
— … не значи, че трябва да се съглася с това. — Той печелеше, но Хелън още не беше загубила.
— Знаеш, че на Пиги й остават само още година-две живот — каза Хелън, имайки предвид древния джип Вранглер, който баща й караше, и за който тя подозираше, че като нищо може да е бил паркиран пред замъка, къде го е била подписана Магна Харта1.
— И само си помисли за всички пари за бензин, които бихме могли да спестим, ако си купим кола хибрид или дори изцяло задвижвана с електричество. Поздрави бъдещето, татко.
— Ъ-хъ — бяха единствените му думи.
Сега вече беше изгубила.
Хелън Хамилтън изсумтя тихо под носа си и се загледа през перилата на ферибота, който я връщаше в Нантъкет. Замисли се върху перспективата още една година да ходи на училище с колело през ноември, а когато снегът беше твърде дълбок, да врънка някого да я закара, или, най-ужасното от всичко, да взима автобуса. Потръпна, предчувствайки мъчителното преживяване, и се опита да не мисли за това. Някои от туристите, излезли на разходка в Деня на труда2, я зяпаха — нещо твърде обичайно — затова Хелън се опита да извърне лице възможно най-дискретно. Когато се погледнеше в огледалото, тя виждаше само основните си черти — две очи, нос и уста, — но непознатите от отдалечения край на острова имаха навика да я зяпат, което беше наистина дразнещо.
За късмет на Хелън повечето туристи на ферибота през този следобед бяха дошли заради гледката, а не, за да рисуват портрета й. Бяха така твърдо решени да съберат впечатления от красотата на пейзажа преди края на лятото, че се чувстваха длъжни да ахкат и охкат пред всички чудеса на Атлантическия океан, макар тази красота напълно да убягваше на Хелън. Ако питаха нея, да растеш на миниатюрен остров бе единствено досадно, и тя нямаше търпение да отиде в колеж отвъд острова, отвъд Масачузетс и отвъд цялото източно крайбрежие, ако успееше.
Не че Хелън мразеше живота си у дома. Всъщност тя и баща й се разбираха идеално. Майка й ги бе зарязала и двамата, когато Хелън беше бебе, но Джери отрано се беше научил да дава на дъщеря си точно колкото внимание й беше нужно. Не кръжеше неспирно около нея, и въпреки това винаги беше налице, когато тя имаше нужда от него. Под крехкия пласт негодувание заради настоящата ситуация с колата, тя знаеше, че не би могла да иска по-добър баща.
— Ей, Лени! Как е хавата? — извика познат глас. Към нея идваше Клеър, най-добрата й приятелка, откакто се беше родила. Отблъскваше нестабилно крачещите туристи от пътя си с умели побутвания.
Прехласващите се по морето туристи, дошли за еднодневен излет, се отдръпваха с криволичене от Клеър, сякаш тя беше краен бранител в отбор по американски футбол, а не дребничко като елф момиче, деликатно покачено на сандали с платформи. Тя премина с лекота през блъсканицата, която беше предизвикала, и се вмъкна до Хелън на парапета.
— Хей! Кикотеща се напаст! Виждам, че освен това си напазарувала едно друго за училище — каза Джери, докато прегръщаше Клеър с една ръка покрай пакетите.
Клеър Аоки, наричана още Кикотещата се напаст или Гигълс, беше известна с дръпнатия си характер. Всеки, който погледнеше сто петдесет и пет сантиметровото й тяло и деликатните азиатски черти и не успееше да разпознае вродената й непоследователност, рискуваше да си изпати страховито от силно подценен противник. Прякорът „Кикотещата се напаст“ беше личното й проклятие. Беше го получила още като бебе. В защита на приятелите и семейството й трябва да се каже, че бе невъзможно да устоят да я наричат с този прякор. Клеър имаше безспорно най-хубавия смях във Вселената. Никога изкуствен или писклив, той беше от онзи смях, който може да накара всички, които са достатъчно близо, за да го чуят, да се засмеят.
1
Магна Харта (наричана още Великата харта на свободите) е подписана от английския крал Джон Безземни на 15 юни 1215 г. — Б.пр.