Треньорката Тар беше агресивна и строга, но не беше жестока.
— Добре ли си? — попита разтревожено, като разтриваше Хелън между плешките. — Сложи си главата между краката.
— Добре съм, това е просто от нерви — обясни Хелън през стиснати зъби. След като си пое дъх, продължи: — Ако обещая твърдо да печеля повече състезания, ще ме оставите ли да бягам с момичетата?
Треньорката Тар се вгледа изучаващо в отчаяното лице на Хелън и кимна, леко разтърсена от факта, че беше станала свидетел на такава силна паническа атака. Остави Хелън да отиде на момичешката пътека за бягане, но я предупреди, че ще очаква победи. И то не само няколко.
Докато тичаше по пистата, Хелън беше забила поглед в земята. Една академична стипендия щеше да бъде нещо страхотно, но това щеше да означава да се състезава с Клеър за оценки, а за подобно нещо не можеше да става и дума.
— Ей, Гигълс — каза Хелън, настигайки я с лекота. Клеър вече се задъхваше и се потеше обилно.
— Какво стана? Боже, толкова е горещо! — възкликна тя, дишайки с усилие.
— Мисля, че цялото преподавателско тяло се опитва да види дали може да ми се покатери на главата едновременно.
— Добре дошла в живота ми — изхриптя Клеър. — Японските деца израстват… с поне двама… души там горе… Свиквай. — След още няколко минути мъчителни опити да настигне Хелън, Клеър добави: — Може ли… да забавим темпото? Не всички сме от… планетата Криптон6.
Хелън нагоди темпото си към това на Клеър, знаейки, че може да се „откъсне“ и да отиде напред в последната половин миля. Рядко се напрягаше твърде много по време на тренировка, но знаеше, че дори без да полага усилия, с лекота може да финишира първа. Този факт я плашеше, затова направи същото, което правеше обикновено, когато в ума й се появеше въпросът за необичайната й бързина. Пренебрегна го и забъбри с Клеър.
Докато двете момичета тичаха надолу по Сърфсайд и нататък през мочурливите брегове на езерото Миакомет, Клеър неспирно говореше за момчетата Делос. Поне три пъти беше казала на Хелън, че Лукас й задържал вратата в края на часа. Тази постъпка доказваше, че той е не само джентълмен, но и вече влюбен в нея. Джейсън — реши Клеър — беше или гей, или сноб, защото само й бе хвърлил един поглед веднъж, след което бързо беше извърнал очи. Освен това й беше обидно колко добре се облича той, сякаш беше европеец или нещо от този род.
— Той живее в Испания от — колко — три години, Гиг. Един вид, той си е европеец. Моля те, може ли да спрем да говорим за тях? Направо ме заболява главата.
— Защо единствено ти в училище не се интересуваш от семейство Делос? Не ти ли е любопитно поне да ги видиш?
— Не! И мисля, че е направо жалко как целият град стърчи наоколо и ги зяпа като сбирщина селяндури! — извика Хелън.
Клеър се закова на място и я зяпна. Не беше в стила на Хелън да спори, камо ли пък да се разкрещи, а сега изглежда не можеше да се спре.
— Писна ми до смърт от семейство Делос! — продължи Хелън, дори след като видя изненадата, изписана на лицето на Клеър. — Втръсна ми да гледам как този град се е вторачил в тях, и се надявам никога да не ми се наложи да се виждам, срещам или да дишам един и същи въздух с когото и да било от тях!
Хелън затича, оставяйки Клеър да стои сама на пътеката. Финишира първа точно както беше обещала, но го направи малко прекалено бързо; треньорката Тар я изгледа шокирано, докато отбелязваше рекорда. Хелън профуча покрай нея като вятър и нахълта в съблекалнята. Грабна си нещата и излетя като мълния от училището, без да си прави труда да се преоблече или да се сбогува с някого от съотборниците си.
По пътя към вкъщи Хелън се разплака. Въртеше педалите покрай спретнатите редици от сиви, облицовани с дървени дъсчици къщи, с техните боядисани в черно или бяло капаци на прозорците, и се опитваше да се успокои. Небето бе надвиснало особено ниско над изровената земя, сякаш притискаше фронтоните на старите рибарски къщи и се опитваше най-сетне да ги изравни със земята след няколко столетия на упорита съпротива. Хелън нямаше представа защо се беше ядосала толкова, или защо беше зарязала така най-добрата си приятелка. Нуждаеше се от малко спокойствие и тишина.
На Сърфсайд имаше автомобилна катастрофа: някакъв грамаден джип се беше опитал да завие по тясна, оградена с пясъчни насипи странична улица, и се бе преобърнал. Шофьорът беше добре, но колата, подобно на изхвърлен на сушата кит, препречваше движението от единия до другия край. Колкото и да беше раздразнена, Хелън знаеше, че не може дори да премине покрай гологлавите обитатели на отдалечения край на острова, без да загуби самообладание. Реши да се прибере вкъщи по дългия път. Обърна се кръгом и се отправи обратно към центъра на града, като подмина киното, ферибота и библиотеката, която, с напомнящата си за гръцки храм архитектура, изпъкваше в градче, което иначе бе истинска възхвала на четиристотингодишната пуританска архитектура. И може би именно затова Хелън я обожаваше. Атенеумът представляваше блестящо бяло чудато възвишение точно насред скучно сивото, незапомнящо се еднообразие, и по някакъв начин Хелън се идентифицираше и с двете. Половината от нея беше нетърпяща възражения жителка на Нантъкет до мозъка на костите, а другата половина се състоеше от мраморни колони и великолепни стълбища, чието място просто не беше там, където бяха построени. Докато минаваше с колелото, Хелън вдигна поглед към Атенеума и се усмихна. Беше утешително да знае, че може и да се открояваше, но поне не се открояваше чак толкова много.