Не се беше качвала там от известно време, но все още изпитваше романтична тръпка при мисълта как жените в старо време са вехнели от мъка по платформите на покривите си, търсейки с поглед мачтите на корабите на своите съпрузи. Когато беше съвсем малка, Хелън имаше навика да си фантазира, че майка й сигурно е на някой от тези кораби, връщайки се при нея, след като е била взета в плен от пирати или от капитан Ахав8, или от нещо също толкова всемогъщо. Хелън беше прекарвала цели часове на платформата на покрива, оглеждайки хоризонта за кораб, който — по-късно осъзна — никога нямаше да влезе в пристанището на Нантъкет.
Хелън се размърда неловко на дървения под, а после си спомни, че все още разполагаше със запаси там. В продължение на години баща й твърдеше, че тя ще падне от покрива и ще се пребие, и й беше забранил да се качва сама на платформата, но независимо колко пъти я наказваше, тя в крайна сметка се промъкваше отново горе, за да яде овесени блокчета и да се унася в блянове. След няколкомесечни опити да се справи с нетипичното непокорство на Хелън, Джери най-сетне отстъпи и й даде позволение, стига да не се надвесва през парапета. Дори й беше направил непромокаем сандък, в който да си складира разни неща.
Тя отвори сандъка и изрови спалния чувал, който държеше вътре, като го разстла върху дървените дъски на платформата. Далече по водата плаваха лодки: лодки, които не би трябвало да може да види или да чуе от такова разстояние, но можеше. Хелън затвори очи и си позволи удоволствието да чуе как платната на една дълга и тясна лодка плющят, а корпусът й от тиково дърво скърца, далече върху леко плискащите се големи вълни. Сама и ненаблюдавана, тя можеше да бъде себе си за миг и наистина да се отпусне. Когато главата й най-после започна да клюма, тя слезе долу в леглото си, за да даде на съня още един шанс.
Стоеше върху каменист, хълмист терен, напечен толкова силно от слънцето, че напълно сухият въздух се виеше и разделяше на ивици, сякаш части от небето се топяха. Скалите бяха бледожълти и остри, а тук-там имаше бодливи малки храсти, ниско сведени към земята и гъсто обсипани с тръни. Едно-единствено криво дърво беше израсло от съседния склон.
Хелън беше сама. А после изведнъж вече не беше.
Под разкривените клони на недораслото дърво се появиха три фигури. Бяха толкова слаби и дребни, че отначало Хелън ги помисли за малки момичета, но в начина, по който мускулите на мършавите им ръце над лактите се виеха около костите им като въжета, имаше нещо, което накара Хелън да осъзнае, че са много стари. И трите бяха навели глави, а лицата им бяха изцяло покрити от завесите на дълги, сплъстени черни коси. Носеха опърпани бели долни дрехи и бяха покрити със сивобял пясък чак до долната част на краката. От коленете надолу кожата им потъмняваше от ивици мръсотия и съсирваща се кръв по ходилата им, разранени от лутането из тази безплодна пустош.
Хелън изпита ясен, неподправен страх. Отдръпна се решително от тях, като поряза босите си стъпала на скалите и си издраска краката в тръните. Трите отвратителни създания пристъпиха към нея и раменете им се затресоха от безмълвни ридания. Капки кръв падаха изпод кичурите противна сплъстена коса и се стичаха отпред по роклите им. Мълвяха имена, докато ронеха кървавите си сълзи.
Хелън се събуди от плесница. Усещаше изтръпнала скованост в бузата, а в лявото и ухо звучеше неспирният протяжен тон на сигнала „свободно“. Лицето на Джери беше на сантиметри от нейното, обезумяло от тревога, а започваха да личат и признаци на вина. Никога преди не я беше удрял. Наложи му се на няколко пъти да си поеме дъх, преди да успее да проговори. Часовникът до леглото показваше три и шестнайсет.
— Пищеше. Трябваше да те събудя — заекна той.
Хелън преглътна мъчително, като се опитваше да навлажни подутия си език и свитото гърло.
— Няма нищо. Сънувах кошмар — прошепна, докато сядаше в леглото.
Бузите й бяха мокри от пот или сълзи — не беше сигурна от кое от двете. Избърса влагата и се усмихна на баща си, опитвайки се да го успокои. Не се получи.
— Какво, по дяволите, Лени? Това не беше нормално — каза той със странен, изтънял глас. — Говореше разни неща. Наистина ужасни неща.
— Какви например? — попита дрезгаво тя. Беше толкова жадна.
— Най-вече имена, изреждаше имена. А после започна да повтаряш: „кръв за кръв“ и „убийци“. Какво сънуваше, по дяволите?