Ръцете на Хелън над лактите горяха и тя усещаше дребните кости на китките си като смлени. Осъзна, че Лукас я държеше за китките, за да задържи ръцете й далече от врата си. Бяха в доста заплетена ситуация, но ако Хелън успееше да доближи пръстите си само на сантиметър, можеше да стигне до гърлото му.
И после какво? — попита едно гласче в главата й. Ще го удуша! — отговори друго.
Сините до болка очи на Лукас се разшириха изненадано. Хелън печелеше. Един от дългите й нокти одраска пулсиращата кожа върху дебелата артерия, която я сърбяха пръстите да пререже. После, преди да е успяла да разбере какво става, Лукас я завъртя и я прилепи към гърдите си, като задържа ръцете й притиснати към гърдите и застана между краката й. Позата, която я принуди да заеме, й пречеше да запази равновесие и не й позволяваше да забие петата си в горната извивка на ходилото му. Не можеше да помръдне.
— Коя си ти? От коя Династия си? — прошепна ожесточено в ухото й, разтърсвайки я грубо, за да подчертае думите си. Тя бе изгубила способността си да разбира езика.
Надхитрена и безпомощна, тя понечи да изкрещи от ярост, но после се спря. Сега, когато не виждаше очите му, започваше да осъзнава факта, че половината преподаватели в училището се опитват да я отскубнат от него. Всички се бяха втренчили в нея.
Хелън се преви надве от мъчителна болка в корема. Лукас моментално я пусна, сякаш се беше превърнала в запалена клечка кибрит; присвивайки се спазматично, тя падна на пода.
— Госпожице Хамилтън! Госпожице… Хелън. Хелън, погледни ме — каза господин Хъргшимър. Беше коленичил на пода до нея, докато тя се задъхваше, опитвайки се да отпусне мускулите си. Тя вдигна поглед към потното му лице. Косата му беше разчорлена, а по време на схватката очилата му се бяха килнали настрани върху лицето. За миг Хелън се запита дали тя го беше ударила, а после избухна в сълзи.
— Какво ми става? — изхленчи тихо.
— Всичко вече е наред. Успокой се — каза строго господин Хъргшимър. — По-добре всички вървете в клас. Незабавно! — обърна се той към тълпите от ученици, застанали наоколо с отворени усти. Всички се разпръснаха, когато господин Хъргшимър се изправи и пое контрола над ситуацията.
— Вие, момчета — посочи той Лукас и Джейсън, — ще дойдете с мен в кабинета на директора. Господин Милис! Госпожице Аоки! Вие трябва да заведете госпожица Хамилтън в кабинета на сестрата, а после да отидете направо в следващите си часове. Ясно ли е?
Мат моментално пристъпи напред и преметна ръката на Хелън през рамото си, помагайки й да се изправи. Клеър пое ръката на Хелън и я стисна окуражаващо. Хелън вдигна поглед и видя Лукас да поглежда назад през рамо към нея, докато тръгваше мълчаливо с господин Хъргшимър. Заля я нова вълна от ненавист и очите й пак се наляха със сълзи. Докато тя плачеше, Мат я насочваше, като едновременно я галеше неумело по косата и я караше да върви към кабинета на сестрата. Клеър вървеше от другата страна на Хелън, разстроена и безмълвна.
— Какво ти направи, Лени? — попита гневно Мат.
— Не съм го виждала никога п-п-преди в ж-ж-живота си! — изхълца Хелън и заплака още по-силно.
— Страхотна идея, Мат! Да й задаваш въпроси! Сега, по дяволите, би ли си затворил устата? — изсъска Клеър, опитвайки се да се овладее.
Изминаха остатъка от пътя, без да говорят. Когато стигнаха до кабинета на сестрата, казаха на госпожа Крейн какво се е случило и се постараха да добавят, че тази сутрин Хелън е дошла на училище с топлинен удар. Госпожа Крейн накара Хелън да легне с кърпа върху очите, а после се върна в канцеларията си да се обади на Джери.
— Баща ти е на път, миличка. Не, не си махай кърпата. Тъмнината ще ти помогне — каза госпожа Крейн, докато минаваше покрай кушетката на Хелън. Хелън я чу как се втурва в коридора да поговори за кратко с някого, а после се връща и сяда зад бюрото си.
Хелън лежеше под кърпата, благодарна, че са я оставили сама и в относително уединение. Не можеше да свърже две последователни мисли, камо ли пък да дава обяснения на някого. Онова, което я плашеше най-много, бе, че по някаква причина знаеше, че онова, което се беше опитала да направи, беше правилно или поне, че се очакваше от нея. Дълбоко в себе си знаеше, че щеше да убие онова момче, ако можеше, и дори не се чувстваше виновна за това. Докато не видя баща си.
Той изглеждаше ужасно. Госпожа Крейн му разказа всичко, което се беше случило, като обясни, че Хелън страда от силна форма на топлинен удар и че това може да е причинило странното й избухване. Той слушаше търпеливо, а после помоли госпожа Крейн да го остави за минутка насаме с дъщеря му: тя изпълни молбата му.