Отначало Джери не каза нищо; само някак кръжеше над леглото на Хелън, докато тя седна и започна да опипва колието си. Най-накрая той седна до нея.
— Не би ме излъгала точно сега, нали? — попита той меко. Тя поклати глава. — Болна ли си?
— Не знам, татко. Не се чувствам както трябва — но не знам какво не е наред — каза му тя искрено.
— Трябва да те заведем на лекар, знаеш.
— Предположих — каза тя с кимване. Усмихнаха се един на друг, а после изведнъж и двамата обърнаха глави при звука на забързани стъпки, идващи към канцеларията на сестрата.
Джери стана и се обърна с лице към вратата, заставайки пред Хелън. Висок, невъобразимо стегнат и добре изглеждащ мъж в началото на четирийсетте нахълта в стаята. Хелън скочи от кушетката и застана от другата й страна, като се оглеждаше инстинктивно за друг изход. Нямаше такъв. Хелън имаше чувството, че ще умре.
В ъгъла на мъничкия кабинет се появи една от ридаещите орисници. Беше застанала на колене, с лице, закрито от мръсната й коса, като изреждаше имена с глас, подобен на стенание, и повтаряше „кръв за кръв“, докато непрекъснато удряше чело в стената.
Хелън затули ушите си с ръце. Отмести поглед от ужасяващата гледка в ъгъла и събра достатъчно смелост да погледне отново към едрия мъж. Между тях премина искрица на разпознаване. Не го беше виждала никога преди, но някак знаеше, че би трябвало да се страхува много от него. Отначало върху ъгловатото му лице се четеше решителност, но тя бързо премина в шок, а после — в объркване. Очите му се приковаха върху Джери и почти комично изражение на неверие осуети онова, което можеше да се превърне в ужасна схватка.
— Вие ли… вие ли сте бащата на младата дама, която нападна сина ми? — попита той със запъващ се глас.
Джери кимна рязко.
— Дъщеря ми, Хелън — каза той, като посочи назад към нея. — Аз съм Джери Хамилтън.
— Кастор Делос — представи се мъжагата. — Съпругата ми, Ноел, няма да успее да дойде. А майката на Хелън?
Джери поклати глава:
— Само ние с Лени сме — заяви той решително.
Очите на Кастор се стрелнаха към Хелън, а после обратно към Джери и той присви устни, сякаш беше наместил нещо в ума си.
— Извинете ме. Нямах намерение да повдигам лични въпроси. Има ли начин двамата с Вас да поговорим насаме?
— НЕ! — изкрещя Хелън. Хвърли се през кушетката, като сграбчи ръката на баща си и го издърпа от Кастор.
— Какво ти става? — кресна Джери. Неуспешно се опита да отърси Хелън от себе си.
— Моля те, не отивай никъде с него! — изрече умолително тя; очите и се наляха със сълзи.
Джери изсумтя раздразнено, обви ръце около Хелън и я прегърна успокояващо.
— Напоследък не се чувства добре — обясни той на Кастор, който наблюдаваше със съчувствие.
— Имам дъщеря — отвърна Кастор тихо, сякаш това обясняваше всичко.
Госпожа Крейн и директорът, д-р Хувър, нахълтаха в стаята, сякаш се бяха опитвали да настигнат Кастор.
— Господин Делос… — поде директорът с раздразнен тон, но Кастор продължи да говори, без да му обръща внимание.
— Надявам се дъщеря ти скоро да се почувства по-добре, Джери. Самият аз съм преживявал слънчев удар и ми казаха, че съм правил всевъзможни странни неща. Може дори да предизвика халюцинации, знаеш — каза, без да се обръща конкретно към някого.
Хелън го видя как бързо хвърли поглед към нея, а после — към ъгъла, където ридаещата орисница още се поклащаше напред-назад. Запита се дали и той я виждаше и ако да, как, да му се не види, двама души можеха да имат една и съща халюцинация?
— Ами… добре. В такъв случай значи няма враждебни чувства? — попита д-р Хувър неуверено, като премести поглед от Кастор към Джери.
— Не и от моя страна, нито от страна на сина ми, сигурен съм. Повече се безпокоя за вас, млада госпожице — каза Кастор, обръщайки се любезно към Хелън. — Люк ми каза, че се наложило да бъде, ами, малко груб. Нарани ли ви? — попита Кастор. Външно изглеждаше, че притежава изключително добри обноски, но Хелън не се хвана. Той просто се опитваше да отгатне колко е силна.
— Добре съм — отвърна тя хапливо. — Нямам нито драскотина.
Очите му се разшириха едва доловимо. Хелън не знаеше защо се държи заядливо с възрастен мъж, при това — много едър мъж в разцвета на силите си, но просто не можа да се сдържи. Обикновено мразеше споровете толкова много, че дори й беше непоносимо да гледа онези скапани дневни токшоута, в които всички си крещяха, а ето че сега за втори път в рамките на половин час си търсеше повод за спречкване с някой много по-едър и по-силен от нея. За щастие не изпитваше същото отчаяно желание да убие Кастор, което бе имала със сина му. Никой досега не беше разярявал Хелън така, както Лукас, но въпреки това й се искаше да смути поне малко леденото спокойствие на Кастор. Този порив я объркваше дълбоко.