— Радвам се, че си добре — каза Кастор с усмивка, опитвайки се да разсее напрежението. Обърна се към директора и даде ясно да се разбере, че със семейството му не искат Хелън да бъде наказана. Що се отнасяше до него, Хелън не се беше чувствала добре и цялата случка просто трябваше да бъде забравена. Тръгна си така внезапно, както бе влязъл.
Веднага щом стъпките на Кастор заглъхнаха, ридаещата орисница изчезна и шепотът спря. Хелън вече не изпитваше гняв. Свлече се на кушетката като спукан балон, от който въздухът излиза бързо.
— Най-добре ще е да я заведеш вкъщи, Джери — каза госпожа Крейн с нетърпящ възражение тон и успокояваща усмивка. — Много течности, никаква пряка светлина, и я накарай да вземе хладка вана, за да свали телесната си температура. Ясно?
— Разбира се, госпожо Крейн. Много благодаря — отвърна Джери, превръщайки се отново в тийнейджъра, какъвто беше, когато за последен път бе влизал в кабинета на госпожа Крейн.
Хелън беше навела глава, докато отиваха към паркинга, но чувстваше как останалите ученици я зяпат, докато минаваше. Докато скачаше на пътническата седалка на „Пиги“, видя как вратата до кабинета на директора се отвори и двете момчета Делос излязоха заедно с Кастор. Очите на Лукас се насочиха право към нейните и задържаха погледа й. Кастор спря и положи длан върху тила на сина си, като му говореше. Най-накрая Лукас пръв откъсна очи от тези на Хелън и хвърли кратък поглед към баща си, а после кимна и заби очи в земята.
Заваля. Една, после две, сетне три големи, тлъсти капки летен дъжд паднаха с плясък на земята, и изведнъж въздухът се изпълни с вода. Хелън затръшна вратата и хвърли поглед към баща си, който също гледаше назад към семейство Делос.
— На кого налетя? — попита Джери, мъчейки се да скрие усмивката си.
— На по-едрия — отговори Хелън: по собственото й лице се опитваше да се промъкне лека усмивка.
Джери я погледна, подсвирна веднъж и запали двигателя.
— Имаш късмет, че не те е наранил сериозно — каза той, вече, без да се шегува.
Хелън кимна скромно, но си мислеше, че късметлията е Лукас. Собствените й мисли бяха толкова странни, че тя се изплаши и мълча през остатъка от пътуването към къщи.
4.
Хелън седеше на изключени лампи в банята, във вана със студена вода, и слушаше как телефонът отново и отново звъни. Не знаеше какво да каже на когото и да било и всеки път щом се сетеше как бе нападнала Лукас Делос пред цялото училище, простенваше гласно от унижение. Щеше да й се наложи да напусне страната или поне Нантъкет, защото нямаше начин да преживее факта, че се бе опитала да удуши най-готиното момче на острова.
Изпъшка отново и си наплиска лицето, което все още гореше, макар да бе потопено в леденостудена вода. Сега, когато гневът вече не я докарваше почти до лудост, можеше да мисли за Лукас обективно и реши, че Клеър не беше преувеличавала, когато каза, че той е най-привлекателното момче, което е виждала. Хелън беше съгласна с нея. Беше се опитала да го убие, но не беше сляпа. Нормалните момчета просто нямаха неговото прекрасно телосложение.
Това, което го правеше толкова красив, не беше високият му ръст, цветът на кожата или мускулите му. А начинът, по който се движеше. Беше го виждала само два пъти, но можеше да прецени, че той мислеше за външността си по-рядко, отколкото всички около него. Очите му, колкото и красиви да бяха, гледаха навън, а не към него самия.
Потопи глава под водата и изпищя, просто за да излее всичките си емоции, но без да изплаши баща си. Когато се показа отново на повърхността, се чувстваше малко по-добре, но все още беше разочарована от себе си. Един от ужасните странични ефекти на това да изпитва чувството, че по някакъв начин вече познава Лукас, беше, че започваше да го идеализира, да го превръща в по-съвършен, отколкото бе в границите на човешките възможности. Което беше неудобно, защото освен това все още й се искаше да го убие.