Издърпа гумената запушалка с пръстите на краката си и загледа как водата бавно пълзи надолу по страните на ваната, докато и последните остатъци от нея се стекоха с всмукващ звук в канала. После остана да седи гола в празната вана, забила поглед в белите си, спаружени стъпала, докато я заболя задникът. Знаеше, че в края на краищата щеше да й се наложи да излезе от тъмната баня и да се опита да се държи нормално.
Облече се и слезе на долния етаж да види как е баща й: откри го тъкмо да влиза през входната врата. Беше изтичал навън да купи сладолед за вечеря — и не просто някакъв сладолед, а онзи, особено вкусният от заведението за италиански сладолед, който Хелън му беше забранила, когато докторът му каза да пази диета.
— За да ти свали телесната температура — рече той невинно, като изтръскваше капките дъжд от косата си.
— Това ли е твоята версия? — попита го тя, с ръце на хълбоците.
— Аха. И ще се придържам към нея.
Тя реши да не задълбава. На сутринта щеше да има много време да се тревожи за холестерола му. След толкова много дни с толкова малко храна, калоричният италиански сладолед вероятно не беше най-добрата идея, но наистина бе лесен за преглъщане. Седяха на пода на дневната с любимите си „Ред Сокс“ по телевизията, подавайки си кутията със сладолед и лъжицата напред-назад, докато ругаеха „Янките“. Никой от двамата не вдигаше телефона, който продължаваше да звъни периодично, а Джери не настоя Хелън да обясни какво се е случило. Майката на Клеър никога не би я оставила да се измъкне толкова лесно. Понякога да растеш със самотен баща си имаше своите предимства.
Наложи се Хелън да си смени чаршафите, преди да си легне. Петната от предишната нощ не бяха изчезнали, както се надяваше, но тази вечер имаше да се тревожи за по-важни неща от ходенето насън. Първо, все още чуваше как някой или нещо се движи по платформата на покрива. Този път се чуваха истински стъпки точно над нея, вместо просто неясен шепот, идващ от всички страни. Хелън не знаеше кое щеше да е по-лошо — да се качи там и да открие банда чудовищни натрапници или да не открие абсолютно нищо. За миг се запита дали не започва да се побърква. Реши да не се качва да проверява. Днес вече се беше нагледала на призраци.
На другата сутрин Хелън отиде на преглед при д-р Кънингам. След като няколко минути й свети с фенерче в очите и я почуква по гръдния кош, д-р Кънингам каза на баща й, че не изглежда да има някакво трайно увреждане. После се развика на Хелън и й заяви, че е твърде руса и с прекалено светла кожа, за да се разхожда без шапка. Тя не знаеше как се бе случило, но след посещението при лекаря нервният й срив бе пренебрегнат с лека ръка и омаловажен до най-обикновено невнимание, задето се разхожда без шапка. Поне прегледът й осигури еднодневно отсъствие от училище.
Когато се прибра, Хелън включи компютъра си и прекара няколко изнервящи часа онлайн, опитвайки се да намери някаква информация за трите жени, които я преследваха. Всяко предприето търсене я заливаше с толкова много резултати, че задачата й изглеждаше безнадеждна, а не можеше да го стесни, защото не разполагаше с никакъв действителен контекст за онова, което беше видяла. Призраци ли бяха? Демони? Или просто личните проявления на лудостта й? Беше напълно възможно да е халюцинирала цялото нещо, и сега, когато не изпитваше такава ярост, почти започваше да мисли, че може би наистина беше получила топлинен удар. Почти.
Клеър намина следобед да донесе някои лоши новини.
— Цялото училище смята, че си готова за лудницата — заяви тя, щом седнаха в дневната. — Трябваше да се появиш днес.
— Защо? — попита Хелън с гримаса. — Няма значение кога ще се върна, никой няма да забрави това.
— Вярно. Доста зле беше — каза Клеър. Замълча за миг, преди да изговори припряно: — Изкара ми ангелите, да знаеш.
— Съжалявам — извини се Хелън с немощна усмивка. — Е, той беше ли в училище днес? — По някаква причина имаше чувството, че просто трябва да знае, но не можеше да се застави да изрече името му на глас.
— Да. Попита ме за теб. Е, всъщност не ме попита той, а Джейсън. Голям тъпак е, между другото. — Клеър заговори все по-разпалено. — Чуй това. Та, значи, той идва при мен на обяд, нали така? И започва да ми задава всички тези въпроси за теб. Например откога те познавам, откъде си, виждала ли съм майка ти, преди да офейка от града…
— Мама ли? Това е странно — прекъсна я Хелън.
— А аз започвам да му отговарям с обичайното си умение да давам остроумни и оригинални отговори — каза Клеър, малко прекалено невинно.