— Какво е станало с обувките ви? — попита полицаят. Сърцето на Хелън заблъска силно. Как можа да забрави факта, че е боса?
— Не бях с тях преди… — изрече припряно, а после продължи със запъване: — … преди, по-рано, се скъсаха… докато подреждах продукти отзад. И ги бях свалила. Когато видях, че Кейт е пострадала, просто ги зарязах и дойдох право тук. — Най-несполучливата лъжа на света, помисли си Хелън, но полицаят кимна.
— Намерихме чифт разкъсани маратонки в уличката — каза той, сякаш Хелън му беше разказала точно каквото очакваше. После той обясни, че Кейт е била зашеметена с електрошокова палка и че тъй като нападателката е изразходила целия заряд върху Кейт, била принудена да побегне, когато видяла, че идва друг човек.
— Още нещо — каза полицаят точно преди да си тръгне. — Как я вдигнахте и я сложихте в колата съвсем сама? — И баща й, и полицаят се втренчиха в нея за миг с озадачени изражения на лицата.
— Със силата на волята? — каза Хелън неубедително, с надеждата, че ще се хванат.
— Имала е късмет, че сте били там. Било е много смело от ваша страна. — Полицаят й се усмихна одобрително. Хелън изпитваше смущение да я хвалят, че е излъгала. Сведе поглед към босите си крака и те и напомниха колко глупаво е постъпила да не се погрижи за тази подробност още отначало. Налагаше се да се научи да внимава повече.
Когато полицията приключи с разпита на Кейт, Хелън и Джери влязоха да видят как е. За разлика от Хелън, Кейт беше успяла да зърне набързо жената, преди тя да я зашемети.
— Беше възрастна — най-малкото в края на петдесетте. Къса прошарена коса. Изглеждаше напълно безобидна, но предполагам, че не е била — каза печално Кейт. — Какво, по дяволите? Откога дребните стари дами се разхождат наоколо и зашеметяват хората с електрошокови палки? — Опитваше се да го обърне на шега, но Хелън усещаше, че е истински потресена. Лицето на Кейт беше бледо, а очите й бяха големи и искрящи.
Джери реши да остане при Кейт през нощта и да я заведе в дома й, когато я изпишат. Докторите казаха на Кейт, че вероятно не бива да шофира няколко дни, затова Хелън предложи да вземе колата й и да й я докара в неделя. Кейт й благодари за услугата, но Хелън си имаше собствени причини да иска колата й. Имаше още една подробност, за която трябваше да се погрижи, преди да се отправи към къщи.
Имаше точно достатъчно време да се изплаши, докато караше напряко през острова по Майлстоун Роуд към голямата къща с двор на семейство Делос в Сиасконсет. Колкото повече се приближаваше, толкова по-силно откриваше, че трепери, но нямаше избор. Трябваше да се погрижи Лукас да си държи устата затворена за нападението, иначе тя можеше да си навлече сериозни неприятности. Не смяташе, че той ще каже на някого. Семейство Делос много усърдно се стараеха да изглеждат нормални, когато Хелън знаеше, че са всичко друго, но не и това. Никой с нормална човешка сила не би могъл да възпре Хелън да го удуши, ако си постави за цел. Лукас беше като нея.
От тази мисъл й призля. Как можеше да прилича, по каквото и да е на някого, когото мразеше така отчаяно? Първо трябваше да се погрижи той никога да не спомене пред полицията, че има нещо общо, но след това тя бе твърдо решена да го мрази от толкова голямо разстояние, колкото беше възможно, без да падне в океана.
Трябваше да се съсредоточи, за да вижда през мъглата. В мъждивата предутринна светлина, някъде безкрайно далеч върху нечия частна собственост, Хелън не беше сигурна къде започва отбивката върху дългата автомобилна алея. Спря колата встрани от пътя и излезе, като се отправи пеша към шума от океана. Точно тази къща беше виждала само от плажа и се опитваше да изрови от паметта си всеки ориентир, който можеше да разпознае от отсрещната посока. После чу зад гърба си глух шум, като от препъващи се крака. Завъртя се на пета и видя Лукас да върви решително към нея с дълги, енергични крачки.
— Какво правиш тук? — почти излая, почти прошепна той. Хелън отстъпи две крачки назад, а после се застави да спре и да не отстъпва. На сивата светлина различаваше белите тела на трите сестри, влачещи се през песъчливата трева, изпълзяващи от меките възвишения, разтърсвани от ридания.
— Как се озова зад мен? Следиш ли ме? — попита тя обвинително.
— Да — процеди той през зъби, все още идвайки към нея. — Какво, по дяволите, правиш върху земята на семейството ми?
Твърде късно Хелън осъзна, че с идването си в къщата му беше прекрачила някаква граница. Сега видя жестокост там, където преди бе имало омраза. Тя разкривяваше чертите на лицето му и добавяше заплаха към позата му. Все още беше грациозен, но почти прекалено жесток за гледане. Хубаво, помисли си тя. Да го направим.