Стигна там само секунда преди Гретхен Клифърд, и беше принудена да задържи вратата отворена за нея.
— Мерси, чудачке. Опитай се да не я изтръгваш от пантите, става ли? — подметна насмешливо Гретхен, като се втурна покрай Хелън.
Хелън остана да стои тъпо в най-горния край на стълбите, като държеше вратата отворена за другите ученици, които я подминаваха, сякаш работеше там. Нантъкет беше малък остров и всички се познаваха болезнено добре, но понякога на Хелън й се искаше Гретхен да знаеше малко по-малко за нея. Бяха най-добри приятелки до пети клас, когато Хелън, Гретхен и Клеър играеха на криеница в къщата на Гретхен, и Хелън, без да иска, изби от пантите вратата на банята, докато Гретхен беше вътре. Хелън се опита да се извини, но на следващия ден Гретхен започна да я гледа странно и да я нарича „чудачка“. Оттогава изглеждаше, че полага всички усилия да стъжни живота на Хелън. Положението не се подобряваше от факта, че сега Гретхен се движеше с популярните типове, докато Хелън се криеше сред затворените в себе си умници.
Искаше й се да отвърне троснато на Гретхен, да каже нещо остроумно, както би направила Клеър, но думите заседнаха в гърлото й. Вместо това леко перна с палеца на крака си подпората на вратата, за да я остави открехната и леко подпряна за всички останали. Официално бе поставено началото на още една година, в която Хелън щеше да стои настрана от училищния живот.
За начало на занятията Хелън имаше час на класния при господин Хъргшимър. Той оглавяваше катедрата по английски и имаше доста щур стил за човек към петдесетте. Носеше широки копринени вратовръзки в топлото време, кашмирени шалове в крещящи цветове, когато беше студено, и караше луксозно „Алфа Ромео“ кабрио. Беше червив с пари и нямаше нужда да работи, но въпреки това преподаваше в гимназия. Казваше, че го правел, защото не искал да е принуден да се занимава с неграмотници навсякъде, където отиде. Във всеки случай, това беше неговата версия. Лично Хелън смяташе, че той преподава, защото страшно му харесва. Някои от другите ученици не го проумяваха и твърдяха, че се мъчел да се прави на британски сноб, но Хелън смяташе, че той е един от най-добрите учители, които вероятно някога ще има.
— Госпожица Хамилтън — каза той, наблягайки на името й, когато Хелън пристъпи през вратата и звънецът удари в същия миг. — Точна както винаги. Сигурен съм, че ще седнете до вярната си приятелка, но първо едно предупреждение. Само една демонстрация на таланта, заради който една от вас си спечели прозвището „Гигълс“, и ще ви разделя.
— Разбира се, Хърги — изчурулика Клеър. Хелън се шмугна на чина до нея. Хърги завъртя очи при леката проява на неуважение от страна на Клеър, но беше доволен.
— Удовлетворяващо е да знам, че поне една от моите ученички е наясно, че „прозвище“ е синоним на „прякор“, независимо колко безочлив е по принцип изказът й. Сега, ученици: още едно предупреждение. Тъй като тази година се готвите за тестовете SAT, ще очаквам всички да сте готови да ми казвате определението на една нова и вълнуваща дума всяка сутрин.
Класът изстена. Само господин Хъргшимър можеше да е достатъчно садистичен, че да им даде домашно за часа на класния. Това противоречеше на естествения ред.
— Може ли „безочлив“ да е думата, която да научим за утре? — попита притеснено Зак Брант.
Зак постоянно беше притеснен от нещо, и си беше такъв още от забавачницата. До Зак седеше Мат Милис, който му хвърли поглед и поклати глава, сякаш за да каже: „Не бих пробвал с това, ако бях на твое място“.
Мат, Зак и Клеър бяха отличниците на класа. Тримата бяха приятели, но докато растяха, започваха да осъзнават, че само един от тях може да произнесе речта при завършването и да постъпи в Харвард. Хелън не участваше в състезанието най-вече защото през изминалите няколко години беше започнала да харесва Зак все по-малко и по-малко. Откакто баща му стана треньор на футболния отбор и започна да подтиква Зак да бъде номер едно както на терена, така и в класната стая, Зак беше станал толкова озверено амбициозен, че на Хелън вече й беше почти непоносимо да бъде близо до него.
Частица от нея му съчувстваше. Щеше да го съжалява повече, ако не се държеше толкова заядливо с нея. Зак трябваше през цялото време да бъде всичко — председател на този клуб, капитан на онзи отбор, човекът, който знае всички клюки, — но никога нямаше вид, сякаш се наслаждава на каквото и да било от това. Клеър настояваше, че Зак тайно е влюбен в Хелън, но Хелън не го вярваше дори за миг; всъщност понякога й се струваше, че Зак я мрази, и това я безпокоеше. В първи клас той делеше с нея солените си бисквити с форма на животни през междучасието, а сега търсеше всяка възможност да се сдърпа с нея. Кога всичко стана толкова сложно, и защо не можеха всички просто да бъдат приятели, както в началното училище?