Любов
На Захир и Зелда
«Когато бях малък, видях Бога, ангели видях, наблюдавах тайнствата на горната земя и на долната.Мислех си, всички виждат това. Накрая разбрах, че не виждат…»
Пролог
Би ли хванал между пръстите си този камък… А сега го метни в течащата вода. Трудно ще забележиш да става нещо. Там, където камъкът е докоснал повърхността, ще се появи вълничка, ще се чуе плисък, заглушен от тътена на реката наоколо. Но толкоз.
Хвърли камъка в езеро. И не само ще видиш какво е предизвикал камъкът, но то ще бъде и по-трайно. Камъкът ще нагъне застиналата вода. Там, където е паднал, ще се появи кръг и в този кръг тутакси ще изникне втори, сетне трети. Не след дълго вълничките, вдигнати от падналия във водата камък, ще плъзнат нататък и ще се усетят по цялата огледална повърхност. Чак когато достигнат брега, ще спрат и ще изчезнат.
Ако камъкът падне в река, тя ще го посрещне като поредното нещо, което внася смут във вече бурното й течение. Нищо необичайно. Нищо, което да не се поддава на укротяване.
Ако камъкът обаче падне в езеро, то вече никога няма да бъде същото.
Четирийсет години животът на Ела Рубинстайн наподобяваше застинала вода: предсказуема последователност от навици, потребности и предпочитания. Макар да беше в много отношения еднообразен и обикновен, Ела не го смяташе за отегчителен. През последните двайсет години всяко желание, което беше имала, всеки човек, с когото се беше сприятелявала, всяко решение, което беше взимала, бяха пречупени през брака й. Мъжът й Дейвид беше преуспял зъболекар, който работеше много и печелеше добре. Ела открай време знаеше, че нямат дълбока душевна връзка, ала смяташе, че в едно семейство това не стои на първо място по важност, особено пък за мъж и жена, женени от толкова време. В брака имаше по-значими неща от страстта и любовта, например разбирателството, обичта, състраданието и прошката, с която човек се доближаваше най-много до Бога. Любовта отстъпваше на всичко това. Освен ако не живееш в романите и любовните филми, където героите винаги са по-велики от живота и любовта им е направо митична.
За Ела на първо място по важност бяха децата. Двамата с Дейвид имаха красива дъщеря студентка — Джанет, и близнаци тийнейджъри, Орли и Ави. Освен това имаха дванайсетгодишен златен ретривър на име Спирит, който сутрин придружаваше Ела по време на разходка и още от съвсем малък й беше най-весел другар. Сега той беше стар, дебел, напълно глух и почти сляп — скоро щеше да му дойде времето, но Ела предпочиташе да го мисли за вечен. Такава си беше. Отказваше да приеме смъртта на каквото и да било: навик, етап или брак, дори и краят да изникнеше пред нея, ясен и неизбежен.
Рубинстайнови живееха в Нортхамптън, щата Масачузетс, в голяма къща във викториански стил, която се нуждаеше от лек ремонт, но пак беше великолепна, с пет спални, три бани, лъскав паркет по пода, гараж за три автомобила, френски прозорци и най-хубавото — с открито джакузи. Имаха застраховка «Живот» и автомобилна застраховка, внасяха пенсионни осигуровки, пестяха за следването на децата, имаха общи банкови сметки и освен къщата, където живееха, притежаваха два престижни апартамента — единият в Бостън, а другият в Роуд Айланд. Двамата с Дейвид бяха работили много за всичко това. Пълната с хора голяма къща, изисканите мебели и едва доловимата миризма на домашен сладкиш може и да изглеждаха на някои клише, но за тях бяха самото въплъщение на съвършения живот. Те бяха подчинили брака си на тази споделяна и от двамата представа и бяха сбъднали ако не всички, то повечето си мечти.
На последния Свети Валентин мъжът на Ела й беше подарил колие — диамант във вид на сърце, и картичка, на която пишеше:
«На скъпата Ела,
Жена с благ нрав, щедро сърце и търпение на светица. Благодаря ти, че ме приемаш такъв, какъвто съм. Благодаря ти, че си ми съпруга.
Твой Дейвид»
Тя така и не беше споделила с мъжа си, но докато четеше картичката, изпита чувството, че гледа некролог. «Ето какво ще напишат за мен, когато умра», си беше помислила. И ако бяха искрени, можеха да добавят и: «Ела беше подчинила целия си живот на своя съпруг и деца и не владееше никакви техники за оцеляване, които да й помогнат да се справя сама с житейските трудности. Тя не беше от хората, които с лека ръка ще загърбят предпазливостта. Налагаше й се да хвърля огромни усилия дори за да смени марката кафе, която пиеха всеки ден вкъщи.»
Заради всичко това никой, включително Ела, не можеше да обясни какво точно става, когато през есента на 2008 година, след двайсет години брак, тя подаде молба за развод.