При тези думи сърцето ми се замята в гърдите.
— Който злослови за Бога, злослови и за себе си — казах.
По устата на ханджията заигра странна крива усмивка. Видях върху лицето му горчилка и възмущение, както и нещо, което приличаше на детинска обида.
— Нима Бог не е казал: «Ние сме по-близо до него, отколкото вената на шията му»[4] — попитах го. — Бог не е някъде високо на небето. Той е във всеки от нас. И заради това не ни напуска никога. Как може да напусне сам Себе Си?
— Напуска ни, напуска ни, и още как — възрази със студени предизвикателни очи ханджията. — Щом Бог е тук, а не си помръдва и пръста, когато страдаме от най-страшни мъки, какво ни говори това за Него?
— Чуй първото правило, братко — казах му аз. — Както виждаме Бога, така виждаме и себе си — едното е пряко отражение на другото. Ако Бог пробужда в ума ни главно страх и укор, това ще рече, че вътре в нас са се натрупали прекалено много страх и укор. Ако виждаме Бога преизпълнен с любов и състрадание, значи такива сме и ние.
Ханджията възрази начаса, аз обаче видях, че думите ми са го изненадали.
— Каква е разликата между това и твърдението, че Бог е плод на въображението ни? Не разбирам.
Отговорът ми обаче беше прекъснат от врява в другия край на гостилницата. Обърнахме се натам и съгледахме двама груби на вид мъже, които крещяха пиянски небивалици. Обиждаха с необуздана наглост другите, взимаха им храната от паниците, пиеха им от чашите и ако някой се възпротивеше, му се подиграваха като разпалували се първолаци от мектеба[5].
— Някой трябва да усмири тия размирници, нали? — изсъска през зъби ханджията. — Стой сега и гледай!
Той се стрелна към другия край на гостилницата, вдигна един от пияните от мястото му и го фрасна по лицето. Той явно не го очакваше, понеже се свлече като празен чувал на пода. От устните му се изтръгна само тиха въздишка, друг звук мъжът не издаде.
Вторият се оказа по-як и започна да оказва яростна съпротива, но на ханджията не му трябваше много време да просне и него. Изрита непокорния гост в ребрата и после стъпи с все сила върху ръката му, като я смачка с тежък ботуш. Чухме как се чупи пръст, а може да бяха и няколко.
— Спри се! — възкликнах. — Ще вземеш да го убиеш. Това ли искаш?
Като суфист се бях зарекъл да браня живота и да не върша зло.
В този свят на заблуди мнозина са готови да се бият без причина, много са и тези, които го правят с причина. Суфистът обаче няма да се бие и с причина. Беше изключено да прибягна до насилие. Но можех да се хвърля като меко одеяло между ханджията и гостите и да ги разтърва.
— Не се бъркай, дервишо, че ще взема да те пребия и теб — закани се ханджията, ала и двамата знаехме, че няма да го направи.
След малко слугинчетата вдигнаха двамата пияни: единият беше със счупен пръст, а другият — със счупен нос, всичко беше плувнало в кръв. В гостилницата се спусна тягостно мълчание. Горд от страха, който е всял, ханджията ме погледна крадешком. Когато заговори отново, сякаш се обърна към всички наоколо — гласът му се извиси диво като на граблива птица, която се хвали горе в откритото небе.
— Невинаги съм бил такъв, така да знаеш, дервишо. Навремето насилието не ми беше стихия, сега обаче ми стана. Когато Бог забравя за нас тук, долу, ние, простосмъртните, нямаме друг избор, освен да се стегнем и да възстановим правдата. Кажи му Го следващия път, когато разговаряш с Него. Нека знае, че изостави ли агнетата Си, те няма да чакат смирено да ги отведат в кланицата. Ще се превърнат във вълци.
Свих рамене и показах вратата.
— Грешиш.
— В какво греша, в това, че навремето съм бил агне и сега съм се превърнал във вълк ли?
— Не, тук си прав. Виждам, че наистина си станал вълк. Но грешиш, когато наричаш «правда» онова, което вършиш.
— Чакай, още не съм приключил с теб! — викна на гърба ми ханджията. — Длъжник си ми. Нали в замяна на храната и нощувката щеше да ми разтълкуваш сънищата?
— Ще направя нещо по-добро — предложих. — Ще ти гледам на ръка.
Обърнах се и тръгнах към него, вторачен в пламналите му очи. Той трепна неволно, не ми вярваше. Въпреки това не ме избута, когато го сграбчих за дясната ръка и я обърнах с дланта нагоре. Разгледах линиите и видях, че са дълбоки и накъсани и очертават неравни пътища. Малко по малко изникна цветът на аурата му: ръждивокафяв и толкова светлосин, че чак приличаше на сив. Духовната му енергия беше изкорубена и изтъняла по краищата, сякаш вече нямаше сили да се брани от външния свят. Дълбоко в себе си мъжът беше точно толкова жив, колкото и спаружено растение. За да компенсира загубата на духовна енергия, беше удвоил физическата, която прилагаше за щяло и нещяло.