— Чакай, Аладине! Къде отиваш? — чу се зад мен гласът на брат ми, силен и рязък.
— Ще спя у Иршадови — отвърнах, без да го поглеждам.
— Да не си полудял? Как така няма да останеш на сватбата? Ако татко научи, ще му разбиеш сърцето.
Усетих как от дъното на стомаха ми се надига гняв.
— Ами сърцата, които разбива той?
— Какви ги дрънкаш?
— Толкова ли не схващаш? Татко е уредил този брак колкото да угоди на Шамс и да е сигурен, че той няма да му избяга отново! Предложи му Кимя на сребърен поднос.
Брат ми стисна устни, явно беше обиден.
— Знам какво си мислиш, но грешиш. Смяташ, че бракът е уговорен — рече той, — а всъщност Кимя сама поиска да се омъжи за Шамс.
— Да си рече човек, че е имала избор — троснах се.
— О, Боже! Толкова ли не разбираш? — възкликна брат ми с вдигнати длани, все едно молеше Бога за помощ. — Тя е влюбена в Шамс.
— Само да си посмял да го повториш! Не е вярно — подвикнах пресипнало, сякаш се трошеше лед.
— Много те моля, братко, не допускай чувствата да ти замъгляват очите — рече Султан Валад. — Ти ревнуваш. Но дори ревността може да се използва съзидателно и да послужи за по-високи цели. Дори неверието може да е за добро. Това е едно от правилата. Правило номер трийсет и пет: «На този свят не сходствата или обичайното, а очевидните противоположности ни тласкат напред. А всички противоположности във всемира присъстват и във всеки от нас. Ето защо вярващият трябва да се срещне с неверника вътре в себе си. А неверникът би трябвало да опознае правоверния, стаен в него. До деня, когато достигнем съвършения човек — Инсан-и-Кямил, вярата е постепенен процес, за който е нужна неговата противоположност неверието.»
Това за мен бе последната капка.
— Виж какво, гади ми се от тези петмезени брътвежи на суфистите, за какво да те слушам? За всичко си виновен ти! Трябваше да оставиш Шамс в Дамаск. Защо го доведе отново? Ако нещо се обърка, а аз съм сигурен, че ще се обърка, виновен ще бъдеш ти.
Брат ми задъвка устата си отвътре с вид на човек, който е на ръба на страха. Дадох си сметка, че за пръв път в живота си се е уплашил от мен и от онова, на което съм способен. Чувството беше странно, но кой знае защо, ми носеше и утеха.
Докато вървях към Иршадови, като предпочитах да минавам по смрадливите пресечки — да не би някой да види, че плача — мислех само за едно: как Шамс и Кимя спят в едно легло. Гадеше ми се само като си представех как той смъква с груби грозни ръце булчинската й рокля и я докосва по бялата като мляко кожа. На гърлото ми беше заседнала буца.
Знаех, че е престъпена някаква черта. Някой трябваше да предприеме нещо.
Кимя
Коня, декември 1247 година
Булка и младоженец, ето какви би трябвало да сме. От сватбата минаха седем месеца. През цялото време той не е спал с мен нито веднъж като с жена. Подозирам, че колкото и да крия истината, хората я знаят. Понякога се притеснявам, че срамът личи по лицето ми. Все едно ми е написан на челото и погледнат ли ме, всички забелязват първо него. Докато разговарям на улицата със съседите, докато работя по овощните градини и се пазаря на тържището, е достатъчно хората, дори непознати, да ме погледнат, за да разберат, че уж съм женена, а още съм девствена.
Не че Шамс не влиза изобщо в стаята ми. Влиза, влиза. Ако реши да ме посети вечерта, пита предварително дали не възразявам. И всеки път аз му отговарям по един начин.
— Разбира се, че не — казвам му. — Ти си ми съпруг.
След това цял ден го чакам със затаен дъх, надявам се и се моля този път той да ме има като жена. Но когато накрая почука на вратата ми, Шамс не иска друго, освен да седим и да си говорим. Обича и да си четем заедно. Прочетохме «Дейли и Меджнун», «Фархад и Ширин», «Юсуф и Зулейха», «Розата и чучулигата», разкази за влюбени, които напук на всичко са се обичали. Колкото и силни и решителни да са главните герои, тези истории ме потискат. Сигурно защото дълбоко в себе си знам, че никога няма да вкуся любов с такива измерения.
Ако не чете, Шамс разказва за Четирийсетте правила на странстващия мистик в исляма: основни ръководни начала в религията на любовта. Веднъж, докато ми обясняваше едно правило, положи глава върху скута ми. Затвори бавно очи и с глас, който заглъхна полека, заспа. Прокарах пръсти по дългата му коса и го целунах по челото. Сякаш мина цяла вечност, докато Шамс отвори очи. Притегли ме към себе си и ме целуна нежно. Това бе най-блаженият миг, който сме изживявали заедно. Но толкоз. И до ден-днешен тялото на Шамс е непознат за мен континент, както и моето за него.