Сърцето ми се разтуптя, защото бях започнал да виждам нещо. В началото смътно, като през було, после все по-ясно пред очите ми изникна една картина.
Млада жена с кестенява коса, боса, с черни татуировки и червен везан шал през раменете.
— Загубил си любим човек — казах и хванах ханджията за лявата длан.
Гърдите на жената са набъбнали от мляко, коремът й е толкова голям, че още малко, и ще се пръсне. Тя е хваната като в капан в колиба, която гори. Около къщата има воини, яхнали коне с посребрени седла. Носи се тежката миризма на подпалено сено и човешка плът. Монголски ездачи със сплескани широки носове, с дебели къси вратове и със сърца, твърди като камък. Могъщата войска на Чингис хан.
— Загубил си двама души, които си обичал — поправих се аз. — Жена ти е износвала първородната ти рожба.
Веждите на ханджията се сключиха, очите му се втренчиха в кожените ботуши, устните му се свиха, лицето му се сгърчи в неразгадаема карта. Изведнъж той ми се стори много състарен.
— Знам, не е утеха за теб, но ми се струва, че има нещо, което трябва да знаеш — рекох му аз. — Жена ти е загинала не от пожара и пушека. Върху главата й от тавана е паднала греда. Умряла е на място, не се е мъчила. Винаги си смятал, че се е мъчила ужасно, всъщност обаче тя изобщо не е страдала.
Ханджията сбърчи чело и се преви под бреме, каквото само той разбираше. Гласът му беше пресипнал, когато попита:
— Откъде знаеш всичко това?
Не обърнах внимание на въпроса му.
— Обвиняваш се, че не си я погребал както подобава. Още я виждаш насън как пълзи от ямата, в която е била погребана. Но умът ти си играе с теб. Всъщност жена ти и синът ти са добре, пътуват из безкрая, свободни като прашинки светлина — после добавих, като претеглях всяка дума: — Пак можеш да станеш агне, понеже още носиш това в себе си.
Щом го чу, ханджията дръпна ръка, сякаш току-що се беше докоснал до нажежена тенджера.
— Не ми харесваш, дервишо — рече той. — Днес ще те оставя да пренощуваш тук. Но утре заран си тръгвай по живо, по здраво. Не искам да виждам повече лицето ти.
Винаги ставаше така. Кажеш им истината, и те намразват. Колкото повече говориш за любов, толкова повече те мразят.
Ела
Нортхамптън, 18 май 2008 година
Беше толкова изцедена от напрежението след караницата с Дейвид и Джанет, че се видя принудена да остави за малко «Сладко богохулство». Имаше чувството, че най-неочаквано се е вдигнал капакът на врящ котел, от който заедно с парата са излезли стари сблъсъци и ново негодувание. За съжаление не друг, а именно Ела беше вдигнала този капак. И го беше направила, като беше набрала телефонния номер на Скот и го беше помолила да не се жени за дъщеря й.
По-късно през живота си щеше да съжалява горчиво за всичко, което е изрекла по време на този телефонен разговор. Но онзи майски ден беше сигурна в себе си и че е стъпила здраво на земята, затова изобщо не й хрумна какви ще бъдат ужасните последици от тази нейна намеса.
— Здрасти, Скот, обажда се Ела, майката на Джанет — подхвана тя, като се опитваше да звучи весело, сякаш се обаждаше всеки ден на приятеля на дъщеря си. — Имаш ли малко време да поговорим?
— С какво мога да бъда полезен, госпожо Рубинстайн? — изпелтечи Скот, изненадан, но както винаги, възпитан.
И Ела му обясни не по-малко възпитано, че макар и да няма нищо против него, той е прекалено млад и неопитен, за да се жени за дъщеря й. Добави, че дори и сега да е разстроен от този телефонен разговор, някой ден в не толкова далечното бъдеще щял да разбере и дори да й благодари, задето го е предупредила навреме. Помоли го дотогава да бъде така любезен и да забрави за сватба, а също да не разгласява, че са разговаряли по телефона. Настъпи тягостно напрегнато мълчание.
— Според мен вие, госпожо Рубинстайн, не разбирате — отвърна Скот, когато накрая си върна дар словото. — Ние с Джанет се обичаме.
Ето, пак се почва! Как изобщо беше възможно хората да са толкова лековерни, че да очакват любовта да им отвори всички врати? Гледаха на нея като на вълшебна пръчка, която с чудодейния си допир може да реши всичко.
Но Ела не каза тези неща. Вместо това допълни:
— Разбирам чувствата ти, повярвай. Но си прекалено млад и животът е дълъг. Знае ли човек? Утре можеш да се влюбиш в друга.
— Госпожо Рубинстайн, не искам да съм груб, но не смятате ли, че същото важи за всички, включително за вас? Знае ли човек? Утре и вие може да се влюбите в друг.