— Първия път, когато ми писа, бях на много странен етап от живота си.
— Искаш да кажеш, че има друга ли?…
— Не, скъпа, няма друга — подсмихна се Азис, после усмивката му угасна. — Няма такова нещо. Навремето ти писах за трите етапа в живота си. Помниш ли? Това бяха първите три букви от думата «суфи». Ти не ме попита за следващия етап и колкото и да опитвах така и не намерих сили да ти разкажа. За срещата си с буквата «и». Искаш ли да чуеш за нея сега?
— Да — потвърди Ела, въпреки че се страхуваше от всичко, което можеше да опропасти този миг. — Да, искам.
Онзи юлски ден, в хотелската стая, няколко часа преди полета обратно за Амстердам, Азис разказа на Ела как през 1977 година е станал суфи и е сменил името си с надеждата да промени и своята съдба. Оттогава обикалял света като фотограф по професия и странстващ дервиш по душа. На шест континента намерил добри приятели, хора, които го смятали за част от семейството си. Не се оженил отново, но това не му попречило да осинови двама сираци от Източна Европа. Не свалял медальона във вид на слънце, който носел, за да му напомня за Шамс от Тебриз, и пътувал, четял и обучавал по примера на дервишите суфисти, при което във всичко и навсякъде се натъквал на Божии знамения.
После, преди две години, разбрал, че е болен.
Всичко започнало от една бучка под мишницата му, която той очевидно бил забелязал много късно. Оказало се, че е злокачествена меланома, неизлечим кожен рак. Лекарите казали, че нещата не изглеждат добре, но трябва да му направят изследвания, за да поставят по-точна диагноза. След седмица му съобщили лошата новина: имало разсейки и във вътрешните му органи, в белите дробове.
По онова време Азис бил на петдесет и две години. Казали му, че едва ли ще доживее до петдесет и пет.
Ела понечи да каже нещо, но думите не излязоха от устата й, която беше пресъхнала. По бузите й се търкулнаха две сълзи и тя побърза да ги изтрие.
Азис продължи да говори твърдо и припряно. Обясни, че така е започнал нов етап от живота му, в някои отношения по-ползотворен. Още имало места, които искал да види, и първото, което направил, било да намери начин да стигне до тях. Основал в Амстердам суфистка фондация с връзки в цял свят. Заедно с други музиканти суфисти изнасял любителски концерти в Индонезия, Пакистан и Египет, на които свирел на ней, и в Кордова, Испания, дори записал с група мистици юдеи и мюсюлмани цял албум. Върнал се в Мароко, за да посети братството, където за пръв път през живота си бил срещнал истински суфисти. Учителят Самид бил починал отдавна и Азис посвирил на гроба му, после мислил дълго върху траекторията, по която се е развивал животът му.
— След това се затворих у нас, за да напиша романа, който исках да създам отдавна, но от ленивост или липса на смелост все отлагах — намигна Азис. — Това е едно от нещата, които исках да направя от много време. Озаглавих книгата «Сладко богохулство» и я изпратих в една литературна агенция в Щатите, без да очаквам много, макар че в същото време бях готов за всичко. След седмица получих любопитен имейл от тайнствена жена в Бостън.
Ела не се сдържа и върху лицето й грейна усмивка. Едва доловима, нежна и изпълнена с уважение, състрадание и болка.
Азис каза, че след онзи миг нищо вече не е било същото. От мъж, готвещ се да умре, той се бил превърнал в човек, който най-неочаквано се влюбва в неподходящо време. Изведнъж се разместили всички парченца в мозайката, за които той смятал, че отдавна са си легнали на мястото. Духовност, живот, семейство, смърт, вяра и любов: Азис установил, че преосмисля всичко това и не иска да умре.
Наричаше този нов, окончателен етап от живота си срещата с буквата «и» в думата «суфи». Уточни, че дотук този етап се е оказал много по-труден от предишните, понеже е започнал по време, когато Азис е смятал, че се е преборил с повечето, ако не с всички душевни конфликти, по време, когато е мислел, че духовно е зрял и удовлетворен.
— В суфизма се научаваш как да умреш преди смъртта. Изминал съм стъпка по стъпка всички тези етапи. После, точно когато си мислех, че съм наясно с всичко, като гръм от ясно небе се появява една жена. Пише ми, аз й отговарям. След всеки имейл чакам със затаен дъх отговора й. Думите стават по-ценни отвсякога. Целият свят се превръща в празен екран, който чака да напишеш нещо отгоре. Изведнъж животът, както го живея, вече не ми е достатъчен. Давам си сметка, че ме е страх от смъртта, и дълбоко в себе си съм готов да се разбунтувам срещу Бога, когото съм почитал и на когото съм се покорявал.
— Но ние имаме време… — прекъсна го Ела, след като си върна дар-словото.