— Според моите лекари ми остават година и четири месеца — възрази Азис ведро, но и твърдо. — Може и да грешат. Но може и да са прави. Няма как да знам. Разбираш ли, Ела, единственото, което съм в състояние да ти дам, е настоящият миг. Това е всичко, с което разполагам. Истината обаче е, че никой не разполага с нищо повече. Просто ни харесва да се преструваме, че имаме и друго.
Ела се взря в краката си и се наклони на една страна, сякаш щеше да падне, но в същото време се опитва да се закрепи. Разплака се.
— Недей, моля те. Исках повече от всичко да дойдеш с мен в Амстердам. Исках да ти кажа: «Хайде да обикаляме заедно света. Да видим далечни земи, да опознаем други хора и да се възхищаваме на Божието творение.»
— Ще бъде прекрасно — подсмръкна Ела като малко дете, което се е разревало и затова са му дали ярка играчка.
Лицето на Азис помръкна. Той се извърна и погледна прозореца.
— Но се страхувах да искам от теб такова нещо. Страхувах се дори да те докосна, камо ли да се любя с теб. Как можех да искам от теб да бъдеш с мен и да изоставиш семейството си, при положение че нямам бъдеще, което да ти предложа?
Ела трепна от въпроса и отвърна:
— Защо всички сме такива песимисти? Можеш да се бориш с болестта. Можеш да го направиш заради мен. Заради нас.
— Защо да се борим срещу всичко? — възкликна Азис. — Все повтаряме, че ще се борим с инфлацията, със СПИН, с рака, с корупцията, с тероризма, дори с наднорменото тегло… Толкова ли няма друг начин да се справяме с нещата?
— Аз не съм суфистка — възрази Ела припряно, с дрезгав глас, който сякаш принадлежеше на друг, по-възрастен човек.
В този миг тя си спомни куп неща: смъртта на баща си, болката от загубата на любим човек, който се е самоубил, дългите години на негодувание и на съжаление след това, всички спомени за него, всички дребни подробности и мисълта дали е щяло да бъде друго, ако тези подробности са били различни.
— Знам, че не си суфистка — усмихна се Азис. — И не се налага да бъдеш. Просто бъди Руми. Моля те само за това.
— В смисъл? — попита тя.
— Преди известно време ме попита дали аз съм Шамс, помниш ли? Каза, че съм ти приличал на него. Колкото и приятно да ми стана, не мога да бъда Шамс. Мисля, че той ме е превъзхождал много. Но ти можеш да бъдеш Руми. Ако позволиш любовта да те завладее и да те преобрази — в началото с присъствието си, после със своето отсъствие…
— Аз не съм поетеса — възрази на свой ред Ела.
— Руми също не е бил поет. Но се е превърнал в такъв.
— Толкова ли не разбираш? Аз, за Бога, съм домакиня, майка на три деца — възкликна Ела, като дишаше запъхтяно.
— Всички сме такива, каквито сме — пророни Азис. — И всички търпим промени. Това е пътуване от тук за там. Ти можеш да поемеш на него. И ако си достатъчно смела, ако аз съм достатъчно смел, можем накрая да отидем заедно в Коня. Искам да умра там.
Ела ахна.
— Стига си говорил така!
Азис я гледа известно време, после сведе очи. Върху лицето му се бе появило друго изражение, гласът му бе станал по-отчужден, сякаш той се отдалечаваше бързо като суха шумка, подмятана безмилостно от вятъра.
— Или се прибирай у дома, Ела. При децата и къщата си. Ти ще си решиш, любов моя. Каквото и да избереш, ще уважа решението ти и ще те обичам до последния си дъх.
Сюлейман пияницата
Коня, март 1248 година
Болка, кръв, пот и сълзи. Другите си мислят, че пияниците са ленивци, които нямат какво да правят. И през ум не им минава, че се искат много усилия от ден на ден да изпиваш все повече вино. Ние носим върху плещите си цялото бреме на света.
Уморен и кисел, бях задрямал с глава на масата и сънувах не особено приятен сън. По непознати улици ме гонеше голям черен бик, адски разлютен. Бягах от животното, нямах представа какво толкова съм направил, че да го ядосам, преобръщах сергиите и събарях стоката, навличах си гнева на всички търговци по пазара. Все така тичешком излязох на път, който се оказа задънена улица. И там се натъкнах на грамадно яйце, по-голямо и от къща. Не щеш ли, яйцето се напука и от него се излюпи най-грозното пиле, което съм виждал някога, мокро и шумно. Опитах да се махна от улицата, но на небето изникна птица, майката на пилето, която ме загледа кръвнишки, сякаш аз съм й виновен, че то е такава грозотия. Тъкмо да се спусне с насочена към мен остра човка и още по-остри нокти, и се събудих.
Отворих очи и що да видя — заспал съм на една маса при прозореца. Устата ми горчеше, все едно вътре имаше ръждиви пирони, и аз умирах от жажда, но бях капнал от умора и не можех и да се помръдна. Затова не вдигнах от масата натежала глава — изпаднах в още по-голямо вцепенение и заслушах обичайните звуци в пивницата.