Чух разгорещен спор, който ту се засилваше, ту заглъхваше като жуженето на рояк пчели. Долиташе от съседната маса, където седяха някакви мъже, и макар че ми мина през Ума да обърна глава и да видя кои са, не помръднах и мускулче. И точно тогава чух онази зловеща дума: убийство.
В началото не обърнах внимание на разговора им — реших, че е пиянски брътвеж. По кръчмите ще чуеш какво ли не и с времето се научаваш да не взимаш присърце всичко, което се говори. Но в тона на мъжете имаше нещо прекалено застрашително и нахъсано, за да го отхвърля с лека ръка, затова наострих уши и заслушах. Зяпнах от изумление, след като си дадох сметка, че тези хора изобщо не си поплюват. Но стъписването ми беше още по-голямо, когато разбрах кого искат да убият: Шамс от Тебриз.
Веднага щом станаха от масата, престанах да се преструвам на заспал и скочих на крака.
— Я ела насам, Христос! Побързай! — викнах уплашен до смърт.
— Какво има пак? — дотича кръчмарят. — Защо си толкова разстроен.
Но аз не можех да му кажа. Дори на него. Изведнъж всички ми се сториха съмнителни. Ами ако и други бяха забъркани в съзаклятието срещу Шамс? Трябваше да си държа езика зад зъбите и да съм нащрек.
— А, нищо! Гладен съм, нищо повече — отвърнах. — Донеси ми, ако обичаш, малко супа. С повечко чесън. Трябва да изтрезнея!
Христос ме погледна озадачен, но нали ми беше свикнал на настроенията, не ме подпитва повече. Подир малко ми донесе паница парещ курбан с много подправки, а аз го изсърбах набързо и си опарих езика. След като изтрезнях достатъчно, хукнах по улицата да предупредя Шамс от Тебриз.
Първо го потърсих у Руми. Шамс не беше в къщата. После отидох в джамията, медресето, чайната, фурната, банята… проверих във всички дюкяни и работилници по занаятчийската улица. Надзърнах дори в шатрата на старата циганка сред развалините, да не би Шамс да е отишъл да му извади болен зъб или да развали магия. Търсих го под дърво и камък, от минута на минута се тревожех все повече. Загриза ме страх. Ами ако вече беше късно? Ами ако вече го бяха убили?
Минаха доста часове и аз не знаех къде другаде да търся Шамс, затова се върнах изтощен и умърлушен в пивницата. И само на няколко крачки от входа като по магия се сблъсках с дервиша.
— Здравей, Сюлеймане. Виждаш ми се притеснен — усмихна се той.
— О, мили Боже! Жив си! — възкликнах и се завтекох да го притисна в обятията си.
След като успя да се отскубне от прегръдката ми, Шамс ме погледна доста развеселен.
— То се знае, че съм жив! На призрак ли ти приличам?
Грейнах в усмивка, но тя помръкна бързо. Цепеше ме такава глава, че по друго време щях да изгълтам няколко бутилки, за да се напия възможно най-бързо и да заспя.
— Какво има, приятелю? Всичко наред ли е? — усъмни се Шамс.
Аз преглътнах. Ами ако не ми повярваше, след като му кажеш за заговора? Ами ако си помислеше, че бълнувам от виното? Пък и нищо чудно наистина да бълнувах. Дори аз не бях сигурен.
— Кроят да те убият — рекох. — Нямам представа кои са. Не им видях лицата. Спях, разбираш ли… Но не ми се е присънило. По-точно, присъни ми се нещо, но не това. И не бях пиян. Е, бях се почерпил с няколко чашки, но не…
Шамс ме хвана за рамото.
— Успокой се, приятелю. Разбрах.
— Наистина ли?
— Да. А сега се връщай в пивницата и не се тревожи за мен.
— Не, не! Няма пък да ходя никъде. Ти също — възразих. — Тези хора не се шегуват. Внимавай. Не се връщай у Руми. Ще идат да те търсят първо там.
Шамс не обърна внимание на паниката ми и си замълча.
— Виж какво, дервишо, къщата ми е малка и задръстена с какво ли не. Но ако нямаш нищо против, можеш да останеш при мен колкото пожелаеш.
— Благодаря ти за загрижеността — пророни Шамс. — Но нищо не се случва, ако не е по Божията воля. Такова е едно от правилата: «Този свят се крепи върху взаимозависимости. И капка доброта не остава невъзнаградена, и прашинка зло не остава ненаказано. Не се страхувай от съзаклятията, измамите и номерата на другите. Помни, че ако някой залага капан, Бог прави същото. Той е най-големият съзаклятник. Каквото и да прави, го прави красиво.»
След тези думи Шамс ми намигна и ми махна за довиждане. Загледах как въпреки предупрежденията ми се запътва бързо по калната улица по посока къщата на Руми.
Убиецът
Коня, март 1248 година
Безумци! Глупаци! Казах им да не идват с мен! Обясних им, че винаги работя сам и не обичам клиентите да ми се бъркат. Но те настояха — така и така, рекоха, дервишът имал свръхестествени способности и затова трябвало да видят с очите си, че е мъртъв.