— Добре тогава — съгласих се накрая. — Но се постарайте да не се приближавате, докато всичко не приключи.
Те склониха. Сега вече бяха трима. Двамината, които познавах от предишната среща, и един нов, от гласа му личеше, че и той е млад и напрегнат като другите. Всички бяха скрили лицата си под черни кърпи. Да си рече човек, че ме вълнува кои са!
След полунощ бях пред къщата на Руми. Прескочих дувара и се скрих зад един храст в двора. Клиентите ме бяха уверили, че Шамс от Тебриз има навика нощем да излиза да размишлява на двора — преди или след очистването. Единственото, което трябваше да направя, бе да чакам.
Нощта беше ветровита и необичайно студена за това време на годината. Мечът, който държах, ми се струваше тежък и леден, напипвах под пръстите си двете грапави коралови мъниста, с които бе украсена ръкохватката. За всеки случай носех със себе си и малък кинжал в калъф.
Луната беше обгърната с бледосиня мъгла. Някъде в далечината избухаха и завиха нощни зверове. Усетих, че вятърът, блъскащ по дърветата, ухае сладостно на рози. Кой знае защо, се притесних от тази миризма. Още преди да дойда при къщата, не бях в най-доброто настроение. Сега обаче се чувствах още по-зле. Докато стоях там, обгърнат от тази прекалено сладникава миризма, ми идеше да зарежа всичко и начаса да се махна от това страшно място.
Но нали бях дал дума, не си тръгнах. Не знаех колко време е минало. Клепачите ми натежаха и аз неволно започнах да се прозявам. Вятърът ставаше все по-яростен и кой знае защо, в съзнанието ми изплуваха спомени, мрачни и дразнещи, за всички, които съм убивал някога. Изненадах се, че изведнъж ме е дострашало. Обикновено не се притеснявах от спомените за миналото. Е, понякога от тях се размислях и се затварях в себе си, дори ставах кисел, но никога не се плашех.
Изсвируках си няколко песни, за да повдигна духа си, но когато не помогна и това, вперих поглед в задната врата на къщата и прошепнах:
— Хайде, Шамс, излизай. Не ме карай да чакам дълго. Излез на двора.
Никакъв звук. Никакво движение. Нищо.
Изведнъж заваля дъжд. От мястото, където стоях, виждах климналите зидове на двора. Не след дълго вече валеше като из ведро и улиците се превърнаха в буйни реки, а аз се намокрих до кости.
— Да му се не види дано! — изругах.
Тъкмо мислех за тази нощ да се откажа, когато през трополенето на дъжда по покриви и пътища чух рязък звук. В двора имаше някого.
Беше Шамс от Тебриз. Хванал в ръка газеник, той тръгна към мен и спря само на няколко крачки от храста, където се бях спотаил.
— Хубава нощ, а? — попита.
Ахнах — едвам се сдържах да не издам объркването си. Дали с Шамс имаше още някой, или той си говореше сам? Дали знаеше, че съм тук? Беше ли изобщо възможно да е доловил присъствието ми? Главата ми пламна от всички тези въпроси.
После ми хрумна друго. Как така светилникът в ръката му продължаваше да гори на този силен вятър и проливен дъжд? Още щом това ми мина през ума, ме втресе.
Спомних си какво се мълви за Шамс. Бил толкова добър в черната магия, че било достатъчно да издърпа от дрехите ти конец и да каже някакво заклинание, за да те превърне в ревящо магаре или сляп прилеп. Макар и да не вярвах в такива бабини деветини и да нямах намерение да започна да вярвам точно сега, се разтреперих, докато стоях и гледах как пламъкът в светилника на Шамс трепка под проливния дъжд.
— Преди много години имах в Тебриз един учител — подхвана той, след като остави светилника на земята, така че вече не го виждах. — Именно той ме научи, че си има време за всичко. Това е едно от последните правила.
За какви правила говореше? Какъв беше този загадъчен език? Трябваше да реша бързо дали да изляза иззад храста сега, или да изчакам Шамс да се обърне с гръб към мен, той обаче не го правеше. Ако знаеше, че съм там, нямаше смисъл да се крия. Ако обаче не знаеше, трябваше да преценя добре кога да се покажа.
Ала точно тогава, сякаш за да се смутя още повече, забелязах, че силуетите на тримата мъже, които се бяха спотаили под една козирка при градинския зид, се размърдват неспокойно. Сигурно се питаха защо още не съм излязъл да убия дервиша.
— Това е Правило номер трийсет и седем — продължи Шамс. — «Бог е изкусен часовникар. Толкова точен е Неговият ред, че всичко по земята се случва, когато му дойде времето. Нито минута по-късно, нито минута, по-рано. И за всички без изключение часовникът върви вярно. За всеки има време той да обича и време да умре.»