В онзи миг разбрах, че говори на мен. Знаеше, че съм там. Знаел е още преди да излезе на двора. Сърцето ми заби като обезумяло. Изпитах чувството, че целият въздух наоколо е изсмукан. Нямаше смисъл да се крия повече. Затова просто се изправих и излязох иззад храста. Дъждът спря точно толкова внезапно, както беше плиснал, и всичко потъна в тишина. Двамата с Шамс: убиецът и жертвата, стояхме един срещу друг и колкото и странни да бяха обстоятелствата, всичко изглеждаше естествено, почти мирно.
Извадих меча и замахнах с все сила. Дервишът отби удара с бързина, каквато не очаквах от човек с неговия ръст. Тъкмо да замахна още веднъж, когато най-неочаквано нещо в мрака се раздвижи и като гръм от ясно небе се появиха шестима мъже, които се нахвърлиха със сопи и копия върху дервиша. Както личеше, тримата младежи бяха довели и приятели. Последвалата схватка беше толкова напрегната, че всички нападаха по земята, претърколиха се, пак скочиха на крака колкото да се свлекат отново и да натрошат копията на трески.
Стъписан и вбесен, стоях и ги гледах. Никога дотогава не ме бяха принуждавали да играя ролята на свидетел на убийство, за което са ми платили да извърша. Бях толкова ядосан от безочието на тримата младежи, че направо ми идеше да пусна дервиша да си ходи и да вляза в битка с тях.
Но не след дълго един от мъжете се разкрещя като попарен:
— Помощ! Помогни ни, Чакалова глава! Той ще ни убие.
Метнах светкавично меча, извадих от пояса си кинжала и се спуснах напред. Седмината повалихме дервиша на земята и аз го пронизах с бързо движение в сърцето. От устата му излезе един-единствен пресипнал вик и гласът му заглъхна. Шамс не се помръдна повече — не дишаше.
Вдигнахме с общи усилия трупа, който бе изненадващо лек, и го хвърлихме в кладенеца. Задъхани, всички отстъпихме крачка назад и зачакахме да чуем как тялото цопва във водата.
Но такъв звук така и не се чу.
— Какво става, да го вземат мътните? — попита един от мъжете. — Падна ли?
— Разбира се, че е паднал — отвърна друг. — Как може да не падне?
Бяха вцепенени от ужас. Аз също.
— Дали не се е закачил на някоя кука отстрани на стената? — предположи третият.
Беше логично. Така от плещите ни падна бремето да търсим друго обяснение, макар и да знаехме, че по кладенеца няма никакви куки.
Нямам представа колко сме чакали там — избягвахме да се поглеждаме един друг в очите. В двора духна прохладен ветрец, от който около краката ни нападаха тънки кафяви върбови листа. Горе, високо в небето, тъмносиньото на заранта тъкмо бе започнало да става теменужено. Сигурно щяхме да стоим така и много след като се развидели, но задната врата на къщата се отвори и от нея излезе мъж. Познах го веднага. Беше Маулана.
— Къде си? — извика той силно притеснен. — Там ли си, Шамс?
Щом чухме името, и седмината си плюхме на петите. Другите шестима прескочиха градинския зид и изчезнаха в нощта. Аз поизостанах, за да потърся кинжала, и го намерих под един храст, беше целият в кал. Знаех, че не бива да се бавя и секунда, но не устоях на изкушението и погледнах назад.
И щом го направих, видях, че Руми излиза с несигурна крачка в двора и после, сякаш тласкан от предчувствие, внезапно хуква наляво, към кладенеца. Надвеси се, взря се надолу и постоя така, та очите му да свикнат със здрача в кладенеца. После се отдръпна, свлече се на колене, заудря се по гърдите и нададе ужасен писък:
— Убили са го! Убили са моя Шамс!
Оставих кинжала с кръвта на дервиша по него и след като прескочих дувара, се затичах, както не бях тичал никога дотогава.
Ела
Нортхамптън, 12 август 2008 година
Беше най-обикновен августовски ден, мек и слънчев. Ден като всички други. Ела стана рано, приготви закуска на мъжа си и на децата, изпрати ги, когато те тръгнаха кой на работа, кой на шахматен и тенис клуб, после се върна в кухнята, отвори готварската книга и избра менюто за деня:
«Спаначена супа с пюре от сметана и гъби
Миди с майонеза и горчица
Сушени миди с маслен сос и естрагон
Градинска салата с червени боровинки
Тиквички с ориз на фурна
Сладкиш с ревен и крем ванилия»
Готви цял следобед. След като приключи, извади най-хубавия порцелан. Подреди масата, сгъна салфетките и наслага цветя. Нагласи часовника на печката на четирийсет минути, така че тиквичките с ориз да са топли и в седем часа. После приготви крутоните, сложи на салатата оцет и повечко олио, както я обичаше Ави. Хрумна й да запали свещи, но помисли малко и се отказа. Беше по-добре да остави масата така. Като съвършена картина. Недокосната. Неподвижна.