— Бях влюбена — потвърди Ела, но не се сдържа и добави: — Тогава.
— И кога престана да ме обичаш? — попита с каменно лице той.
Ела го погледна изумена, като човек, който никога дотогава не е виждал отражението си и сега държи пред лицето си огледало. Дали беше престанала да го обича? Никога не си беше задавала този въпрос. Искаше да отговори, но й липсваше не толкова воля, колкото думи. Дълбоко в себе си знаеше, че трябва да се притесняват за тях двамата, а не за децата. Ала вместо това правеха каквото умееха най-добре: оставяха дните да отминават, рутината да надделява и времето да следва пътя си на неизбежно вцепенение.
Тя се разплака, не можеше повече да сдържа тази несекваща тъга, превърнала се без нейно знание в част от самата нея. Дейвид извърна измъчено лице. И двамата знаеха, че той мрази да я вижда разплакана точно както Ела мразеше да плаче пред него. За щастие точно тогава иззвъня телефонът, той ги спаси.
Вдигна Дейвид.
— Ало… да, тук е. Един момент, ако обичате.
Ела се стегна и заговори, като се постара да звучи весело.
— Да, аз съм, Ела.
— Здравейте, обажда се Мишел. Извинявайте, че ви безпокоя в неработен ден — изчурулика глас на млада жена. — Просто вчера Стив помоли да проверя как сте, а ми изхвърча от главата. Успяхте ли да започнете работа по ръкописа?
— Ах — въздъхна Ела, чак сега си спомни, че я чака рецензия. Първото, което й бяха възложили от литературната агенция, бе да прочете романа на неизвестен писател от Европа. После очакваха да напише подробна рецензия.
— Предайте му да не се тревожи. Вече съм започнала да чета — излъга Ела.
Мишел беше амбициозна и упорита и тя не искаше да разочарова точно нея с първото, което са й възложили.
— О, чудесно! Как е?
Ела помълча известно време — чудеше се какво да каже. Не знаеше за ръкописа нищо, освен че е исторически роман за живота на прочутия поет мистик Руми, когото, както Ела беше научила, наричаха «Шекспир на ислямския свят».
— О, много е… мистичен — засмя се тя с надеждата да замаже положението с шега.
Но на Мишел не й беше до шеги.
— Добре — отсече тя делово. — Вижте какво, според мен трябва да се заемете сериозно с книгата. Нищо чудно да ви трябва повече време, отколкото очаквате, за да напишете рецензия за роман като този…
По телефона се чу далечен неясен разговор и гласът на Мишел заглъхна. Ела си представи как тя върши куп неща наведнъж: проверява си имейлите, чете рецензия за един от писателите, отхапва от сандвича с риба тон и салата и си пили ноктите, и всичко това, докато говори по телефона.
— Там ли сте още? — попита след малко Мишел.
— Да, тук съм.
— Чудесно. Вижте какво, тук е лудница. Трябва да вървя. Само не забравяйте, че крайният срок е след три седмици.
— Знам — каза внезапно Ела, като се опита да прозвучи по-решително. — Ще спазя срока.
Истината беше, че не знаеше дали изобщо иска да дава мнение за ръкописа. В началото беше много въодушевена и самоуверена. Струваше й се вълнуващо да е първата, която ще прочете неиздаван роман на неизвестен писател и ще изиграе някаква, пък било то и малка, роля в живота му. Сега обаче не беше сигурна, че ще успее да се съсредоточи върху толкова откъсната от живота й тема като суфизма и далечния XIII век.
Мишел явно долови колебанието й.
— Някакъв проблем ли има? — попита тя. След като не получи отговор, стана настойчива. — Вижте какво, можете да ми се доверите.
След кратко мълчание Ела реши да й каже истината.
— Просто не съм сигурна, че напоследък съм в състояние да се съсредоточа върху исторически роман. Не че не проявявам интерес към Руми и всичко това, но темата все пак ми е чужда. Дали да не ми дадете друг роман… нещо, което да ми е по-близко.
— Много погрешен подход — заяви Мишел. — Смятате, че ще работите по-лесно с книги, за които знаете повече ли? Нищо подобно! Не можете да очаквате да рецензирате само романи, където действието се развива в Масачузетс, просто защото живеете в този щат, нали така?
— Друго имах предвид… — каза Ела и веднага се усети, че този следобед е изричала прекалено често същото изречение.
Погледна към мъжа си да види дали и той е забелязал, но лицето му беше непроницаемо.
— Най-често ни се налага да четем книги, които нямат нищо с живота ни. Такава ни е работата. Ето, тази седмица приключих работа по книгата на една иранка, която е държала публичен дом в Техеран и е била принудена да избяга от страната. — Какво според вас трябваше да й кажа, да прати ръкописа на иранска агенция ли?