— Не, разбира се — изпелтечи Ела. Беше се почувствала смешна и виновна.
— Нима една от силните страни на добрата литература не е да свързва хората с далечни държави и култури?
— Разбира се, че е така. Вижте какво, не ми обръщайте внимание. Рецензията ще бъде на бюрото ви преди крайния срок — обеща Ела, вече мразеше Мишел, задето се държи с нея така, сякаш е най-голямата глупачка по земята, мразеше и себе си, че го е допуснала.
— Чудесно, така ви искам — каза в заключение Мишел с напевния си глас. — Не ме разбирайте погрешно, но според мен не бива да забравяте, че десетки хора само чакат да получат работа като вашата. И повечето са почти два пъти по-млади от вас. Това ще ви държи, мотивирана.
След като затвори, Ела видя, че Дейвид я гледа с угрижено сдържано лице. Явно чакаше да продължат разговора. Но на нея не й се говореше повече за бъдещето на дъщеря им, ако изобщо се притесняваха за това.
По-късно същия ден тя седеше сама на любимия си люлеещ се стол на верандата и гледаше оранжево-червения залез над Нортхамптън. Небето изглеждаше много близко и разтворено — пресегнеш ли се, и ще го докоснеш. Мозъкът й се беше успокоил, сякаш уморен от целия шум, който се въртеше на вихрушка вътре. Месечното извлечение от кредитната карта, лошите хранителни навици на Орли, слабите оценки на Ави, леля Естър и жалките й кексове, влошаващото се здраве на кучето Спирит, намеренията на Джанет да се омъжва, тайните любовни връзки на мъжа й, липсата на любов в живота й… Тя ги заключи едно по едно в малки мисловни кутийки.
После извади от пакета ръкописа и го подържа в дланта си, сякаш за да види колко тежи. Заглавието на романа беше написано отгоре с лилаво мастило: «Сладко богохулство».
Бяха казали на Ела, че никой не знае почти нищо за автора: някой си А. З. Захара, живеел в Холандия. Ръкописът беше пратен в литературната агенция от Амстердам с пощенска картичка в плика. Отпред на нея имаше ниви с лалета в ослепителни розови, жълти и морави оттенъци, а отзад пишеше с красив почерк:
«Скъпи господине/госпожо,
Привет от Амстердам. Действието в книгата, която ви изпращам приложена, се развива през XIII век в Коня, в Мала Азия. Но аз искрено вярвам, че то прехвърля мост между страни, култури и векове.
Надявам се да намерите време да прочетете «Сладко богохулство», исторически мистичен роман за забележителната връзка между Руми, най-добрия поет в историята на исляма и много уважаван духовен водач, и Шамс от Тебриз, неизвестен странен дервиш, обгърнат със скандали и изненади.
Нека любовта да бъде винаги с Вас и Вие винаги да сте заобиколени с любов.
А. З. Захара»
Ела долови, че именно пощенската картичка е разпалила любопитството на литературния агент. Но Стив не беше човек, който има време да чете писанията на любители. Затова беше прехвърлил пратката на подчинената си Мишел, която пък я беше прехвърлила на своята нова подчинена. Така «Сладко богохулство» се озова накрая в ръцете на Ела.
Тя и не подозираше, че това ще бъде не просто книга, а книгата, преобразила живота й. И че докато я чете, животът й ще бъде пренаписан.
Ела отвори ръкописа на първата страница. Там имаше бележка за автора:
«Когато не пътува по света, А. З. Захара живее в Амстердам със своите книги, котки и костенурки. «Сладко богохулство» е първият му и по всяка вероятност последен роман. Той няма намерение да става писател и е написал тази книга единствено от възхищение и любов към великия мислител, мистик и поет Руми и любимото му слънце Шамс от Тебриз.»
Очите на Ела се плъзнаха надолу по страницата към следващия ред. И там тя прочете нещо, което й се стори странно познато: «Защото, каквото и да се говори, любовта не е само сладко чувство, което идва и бързо си отива.»
Ела ахна от изумление, след като осъзна, че това е точно отрицание на изречението, което по-рано същия ден е казала на дъщеря си. Застина за миг, разтреперана при мисълта, че я шпионира някаква тайнствена вселенска сила или този писател, който и да беше той. Може би той беше написал книгата си, понеже е знаел предварително какъв човек ще я прочете пръв. Този писател беше имал предвид нея като своя читателка. По неизвестна за Ела причина тази мисъл й се стори и тревожна, и вълнуваща.
«В много отношения XXI не е чак толкова различен от XIII. И двата ще останат в историята като време на нечувани религиозни сблъсъци, културни недоразумения и всеобщо усещане на несигурност и страх от Другия. В такива времена повече от всякога е нужна любов.»