Не след дълго дойдоха двамина. Разположиха се от двете ми страни — да не им виждам лицата. Не ми трябваше да ги гледам обаче, за да разбера колко са млади и неподготвени за стъпката, която се канеха да направят.
— Отзивите за теб са повече от отлични — подхвана единият с глас, в който се долавяше не толкова предпазливост, колкото уплаха. — Казаха ни, че си най-добрият.
Прозвуча странно по начина, по който го изрече, но аз се сдържах и не се усмихнах. Забелязах, че ги е страх от мен, което беше добре.
Ако бяха достатъчно уплашени, нямаше да дръзнат да ми причинят зло. И така, рекох:
— Да, най-добрият съм. Затова ми викат Чакаловата глава. Колкото и трудна да е задачата, никога не съм подвеждал клиент.
— Чудесно — той въздъхна. — Защото тази задача може и да не се окаже лесна.
Намеси се и другият.
— Слушай сега, има един човек, който си е създал прекалено много врагове. Откакто е дошъл в града, не е донесъл друго, освен неприятности. Предупреждавали сме го много пъти, но той не ни обръща внимание. Точно обратното, стана още по-заядлив. Не ни оставя друг избор.
Винаги беше едно и също. Преди да се спазарим, всеки от клиентите се опитваше да се обяснява, все едно одобрението ми щеше да смекчи тежестта на онова, което се готвеше да извърши.
— Разбрах. Кажи ми кой е човекът — подканих аз.
Те явно не искаха да посочват име и вместо това се впуснаха в мъгляви описания.
— Еретик, няма нищо общо с исляма. Непокорен човек, който само светотатства и хули Бога. Странна птица, дервиш.
Още щом чух последната дума, ръцете ми настръхнаха. Мислите ми запрепускаха шеметно. Бях убивал какви ли не хора, млади и стари, мъже и жени, сред тях обаче нямаше дервиш, човек на вярата. Бях суеверен и не исках да навличам върху себе си Божия гняв, понеже въпреки всичко вярвах в Бог.
— Както гледам, ще ви отпратя. Не ми се иска да убивам дервиш. Намерете друг.
При тези думи станах да си вървя. Но единият от мъжете ме сграбчи за ръката и се примоли:
— Недей така, чакай малко. Ще бъдеш възнаграден според усилията. Каквито и пари да поискаш, сме готови да ги удвоим.
— А дали да не ги утроите? — попитах, убеден, че няма да са в състояние да вдигнат чак толкова сумата.
Но за моя изненада двамата се поколебаха, поколебаха и се съгласиха. Облегнах се, бях като на тръни. С тези пари можех най-сетне да си позволя да платя за невеста, да се задомя и да спра да мисля как да свързвам двата края. За такива пари си струваше да убия всеки, бил той дервиш или не.
Откъде можех да знам в онзи миг, че допускам най-голямата грешка в живота си и до края на дните си ще съжалявам? Откъде можех да знам, че ще бъде толкова трудно да убия дервиша и че дълго след смъртта му погледът му като нож ще ме преследва навсякъде?
Четири години са минали, откакто го намушках в онзи двор и, след като хвърлих трупа в един кладенец, зачаках плисък на вода, който така и не чух. Мъжът сякаш не падна долу във водата, а се понесе нагоре към небето. И досега, заспя ли, сънувам кошмари, а погледам ли за повече от няколко секунди вода, каква да е вода, ме пронизва леден ужас и започвам да повръщам.
Земя
Шамс
Странноприемница край Самарканд, март 1242 година
Близо до очите ми, над напуканата дървена маса трепкаха восъчни свещи. Видението, което ме беше обсебило тази вечер, беше съвсем ясно. Виждах голяма къща с двор, пълен с нацъфтели жълти рози, и в средата на двора бунар с най-студената вода на света. Беше мека нощ в края на есента, на небето грееше пълна месечина. Някъде в далечината бухаха и виеха нощни зверове. След малко от къщата излезе широкоплещест мъж на средна възраст с добро лице и дълбоко поставени очи с лешников цвят, който беше дошъл да ме търси. Изражението му беше обезпокоено, а очите му бяха неописуемо тъжни.
— Шамс, Шамс, къде си? — извика той наляво и надясно.
Изви се вятър и луната се скри зад облак, сякаш не искаше да става свидетелка на онова, което щеше да се разиграе. Бухалите спряха да бухат, прилепите престанаха да махат с криле, не изпука дори огънят в огнището вътре в къщата. Над света се спусна гробна тишина.
Мъжът се приближи бавно до кладенеца, надвеси се и погледна надолу.
— Шамс, скъпи — прошепна той. — Там ли си?
Понечих да отговоря, ала от устните ми не се изтръгна и звук.
Мъжът се надвеси още повече и пак се взря долу в кладенеца. Отпърво не виждаше друго, освен тъмната вода. После обаче зърна чак на дъното ръката ми, която се носеше безцелно, като разбит от силна буря сал, по нагънатата от вълнички повърхност. След това съгледа две очи — два лъскави черни камъка — взрени в пълната месечина, която излезе иззад плътните тъмни облаци. Очите ми бяха приковани към луната, сякаш чакаха от небето обяснение защо съм бил убит.