Любов в Бретан
Нина Георге
На Йенс,
любим, съпруг и приятел.
И на Волфганг Георге,
роден на 20 март 1938 и починал на 4 април 2011 г.,
най-добрия баща на света.
1
Първото решение, което вземаше сама. За първи път тя определяше какво да се направи. Мариане реши да умре. Сега. Тук. Там долу, във водите на Сена, в края на този сив ден. По небето не се виждаше нито една звезда. Айфеловата кула бледнееше зад изпаренията от смога. Париж излъчваше шум, постоянен шум. Мотопеди, коли, шепотът на метрото дълбоко в търбуха на града.
Водата беше хладна, черна и мека. Сена щеше да я приеме, да я положи в легло от свобода и тишина и да я отнесе към морето.
По бузите ѝ се стичаха сълзи, перлени нанизи от сол. Докато плачеше, Мариане се усмихваше. Никога преди това не се беше чувствала толкова лека. Толкова свободна и щастлива.
— Това е мое решение — пошепна тя. — Мое решение. Събу обувките с многократно подновявани подметки, купени преди петнайсет години. Тайно, не от разпродажба, Лотар ѝ се накара здравата, като ги видя. После обаче ѝ подари рокля към обувките. Второ качество, с повреди в плата, много намалена. Сива рокля на сиви цветя. И нея носеше днес.
Последното днес. Някога, когато виждаше пред себе си години и десетилетия, времето ѝ изглеждаше безкрайно. Като книга, която очаква да бъде написана — такъв живот я очакваше, докато беше още младо момиче. А сега беше на шейсет и страниците бяха празни.
Безкрайността бе преминала като един-единствен сив ден.
Акуратно постави обувките една до друга на близката пейка. Помисли малко и ги сложи на земята. Не искаше да изцапа пейката, някоя красива жена да се сдобие с петно на полата и да изпадне в неловка ситуация.
Опита се да свали брачната халка. Не успя. Лапна пръста си и най-сетне измъкна пръстена. Отдолу кожата беше светла, почти бяла.
От другата страна на Пон Ньоф[1] някакъв мъж бе заспал на пейка. Ризата му беше на ситни райета, като на рибар. Мариане мислено му благодари, че е с гръб към нея.
Остави пръстена до обувките. Някой щеше да го намери, да го заложи и да поживее няколко дни с получените пари. Да си купува багети, пастис, парче бекон. Прясна храна, не от кофите за боклук. Може би и още един вестник, за да го стопли.
— Край на продуктите с изтекъл срок на годност — заяви силно тя.
Лотар винаги ѝ подчертаваше изгодните предложения в приложенията на седмичниците. Както други хора си отбелязват интересните предавания по телевизията. Събота: „Да се обзаложим ли, че…“[2]. Неделя: „От местопрестъплението“. Понеделник: сметана с изтекъл срок на годност. Ядяха само каквото бе подчертано от Лотар.
Мариане затвори очи.
Лотар. Приятелите го наричаха Лото. Щабен старшина от артилерията, майката на полка.
Лотар Месман, живущ в Целе[3], в последната къща на задънена улица. Хубав градец сред гора, оградата на ловния участък се намираше точно на обръщалото. Хубав мъж. Остаряваше красиво.
Лотар обичаше професията си. Обичаше колата си. Обичаше телевизора. Седеше на дивана, таблата с ядене на масата с керамичен плот, дистанционното в лявата ръка, вилицата в дясната. Постоянно увеличаваше звука — при артилеристите това е нормално.
— Край с Лотар — пошепна Мариане.
Удари се по устата. Ами ако някой я е чул?
Разкопча палтото. Дано да стопли още някого, нищо, че бе кърпила подплатата толкова често, та бе образувала неспокойна многоцветна шарка. Лотар често ходеше в Бон и в Берлин, където се намираше централното управление, и ѝ носеше шишенца с шампоан и кутийки с игли и конци от хотелите. Малки картонени маншети. Сив конец, черен, бял, червен.
Кой се нуждае от червен конец? — запита се Мариане и започна да сгъва палтото по ръбовете. Така беше сгъвала носните кърпи на Лотар след гладене, ръб върху ръб.
Нито веднъж в живота си не беше обличала червено. „Цветът на курвите“ — изсъска майка ѝ и ѝ удари плесница, когато единайсетгодишната Мариане се върна вкъщи с червено шалче; беше го намерила, ухаеше на хубав парфюм.
На Монмартр една жена бе клекнала край канавката. Полата ѝ се бе вдигнала, виждаха се червени обувки. Гримът на разплаканите ѝ очи се бе размазал.
1
Новият мост — най-старият запазен мост над Сена в Париж, минава през остров Ил дьо ла Сите. — Бел. прев.
2
Wetten, dass…? е телевизионно шоу в Германия, излъчвано от 1981 до 2014 г., известно като най-голямото европейско телевизионно шоу. — Бел. прев.
3
Административен център в Германия, провинция Долна Саксония, град с около 70 000 жители. — Бел. прев.