Мариане стана. Не беше късно; все още можеше да направи, каквото искаше, а тя искаше най-сетне да приключи.
6
В гаровата зала на Монпарнас Мариане седна на пейката пред павилиона за вестници и впи поглед в таблото. Влак TGV 8715 Atlantique щеше да замине за Кемпер[5] в десет и пет.
Обзе я приятна сценична треска.
Буквите на таблото се завъртяха. Новото съобщение гласеше: влакът за Кемпер заминава от седми коловоз. Мариане се изправи. Коляното отново я заболя.
Отиде на билетното гише и даде на служителя по-голямата част от наличните си пари. Показа му надписа на плочката, но се оказа, че парите ѝ ще стигнат само до Оре[6] — оттам трябваше да стигне до Понт-Авен и Кердрук с каквото намери.
Мариане се огледа. Може би я преследваха и ей сега щяха да я заловят и арестуват. Ала стигна без произшествия до дългия експресен влак, който приличаше на брониран.
С всяка следваща крачка чувството, че нещо завладява тялото ѝ, се засилваше. Сякаш някакво чуждо същество напираше да влезе, за да я изпълни и моделира наново. По някое време тя спря и се погледна объркано.
Какво правеше?
Посегна към вратата на вагона и се опита да се изкачи по високите стъпала. На средното спря. Все още имаше време да слезе и да потърси телефон, да се обади на Лотар и да го помоли да я прибере.
Да предотврати онова, което бе замислила.
но аз съм вече мъртва. Все едно къде ще отида.
Решена да продължи, тя влезе във вагона и затърси мястото си; оказа се до прозореца. Отпусна се на седалката, затвори очи и зачака влакът да излезе от гарата. Никой не седна до нея.
Когато най-сетне вдигна глава, Мариане погледна в усмихнато лице. Тази жена не търпеше поражения и това ѝ личеше: големите светли очи пламтяха. Когато погледите им се срещнаха, Мариане побърза да сведе глава; не разбираше защо жената я гледа така.
Самата тя не позна отражението си в прозореца.
Когато най-сетне се осмели да се погледне, побърза да заключи видяното в себе си. Искаше да запомни как е изглеждала в този миг, с това слабо сияние в очите, с розови бузи и с танцуващи в косата ѝ слънчеви лъчи.
След три часа Мариане слезе в Оре и пое дълбоко дъх. Въздухът беше копринено мек, много по-бистър от този в Париж, не толкова потискащ. Мариане реши да си купи вода и карта на областта и да тръгне на стоп. Все някак щеше да се добере до Кердрук; ако се налага, ще върви и пеша.
Когато излезе от другата страна на гарата, тя видя една монахиня да седи на единствената пейка на сянка. Седеше накриво, със силно отметната назад глава, и изглеждаше умряла по невнимание. Мариане се огледа — никой не забелязваше монахинята. Приближи се бавно.
— Добър ден…
Монахинята не отговори.
Мариане я побутна лекичко по рамото. Монахинята изхърка. От отворената ѝ уста капеше слюнка и мокреше расото. Мариане извади хартиена кърпичка и внимателно избърса брадичката ѝ.
— Е, какво ще правим сега, след като се опознахме?
Монахинята се оригна леко.
— Ама че разговор — промърмори Мариане.
Клепачите на монахинята затрепкаха и тя се събуди.
Главата ѝ се завъртя механично от ляво надясно. Най-сетне погледът ѝ срещна този на Мариане.
— Знаете ли — излъга Мариане, — и на мен ми се случва. На други места спя по-добре, отколкото вкъщи. Сигурно понякога отивате на гарата, за да се наспите хубаво?
Монахинята въздъхна дълбоко, килна се настрана и се облегна на рамото на Мариане. Продължи да спи.
Мариане не смееше да се раздвижи, за да не я събуди. При всяко издишване на монахинята в ухото ѝ сякаш влизаше вятър.
Слънцето премести сенките. Мариане затвори очи. Прекрасно беше да седи тук и да гледа как животът и сенките му минават покрай нея.
По някое време пред гарата спря микробус със съскащи гуми и Мариане се стресна в дрямката си. Слезе мъж в монашеско расо, след него се изсипаха една, две, три, четири… четири монахини и всички се обърнаха към Мариане и сестрата, която продължаваше да спи на рамото ѝ.
— Мили Боже! — извика отецът.
Монахините се втурнаха към Мариане и изправиха сестрата на крака. През цялото време мърмореха тихо, сякаш шептяха молитви.
Монахинята се е наспала добре, установи Мариане. Отецът в бяло-зелено орденско расо се обърна към нея. Тя го изслуша учтиво, ала не разбра нито дума. Пое въздух и обясни с всички назубрени френски думи:
— Аз съм германка. Извинете. Довиждане.
— Германка? — повтори отецът. В следващия миг се ухили широко и Мариане видя жълти зъби, разкривени като надгробни камъни в забравено гробище. — Ах, Германия! Футбол! Балак! Ти познаваш ли Балак? И Швайнщайгер! — Вдигна ръце, сякаш държеше топка. — Балак! — повтори той и изрита с крак въздуха.
5
Град в Бретан, столица на департамент Финистер, на бретонски името му означава сливане — в града се събират три реки. — Бел. прев.