Защо не и на папата?
— Много искам да продължа — промълви Мариане.
Отецът помисли малко.
— В края на алеята към манастира се намира общественият паркинг. Кажете на някой от водачите на автобуси да ви вземе, но първо му предайте моите сърдечни поздрави. Довиждане, мадам. — Благослови я и се понесе енергично към базиликата „Света Ана“.
— Много ви благодаря — прошепна Мариане.
Гръмнаха камбани и тя помисли за баща си. Единайсет сутринта. Изведнъж Мариане осъзна, че никога не се е опълчила срещу душевния тормоз, на който я подлагаше майка ѝ, защото се е стремила да бъде опора на баща си. Не е искала да предаде смирението му със своята съпротива. Осъзна го съвсем ясно, но това не я развълнува.
Потънала в мисли за обичния си баща, Мариане мина през вътрешния двор на манастира. Колко много бяха споделяли! Колко си приличаха! Обичаха природата и музиката, често си разказваха измислени истории. Мариане се вслуша в бръмченето на една пчела, скрита сред хортензиите. Заобиколи сивата сграда, мина покрай параклис от избелял пясъчник и изведнъж спря да диша. Гледката беше смайваща. Каква градина! Могъщи борове, люляк, бамбукови храсти, палми, рози… Смълчана цъфтяща идилия.
Откри каменна пейка в задната част на градината, заобиколена от високи зидове.
Колко хубаво беше тук. Колко мирно.
Мариане пое дълбоко дъх. За момент се почувства уверена, че желае да остане завинаги в тази градина.
О, Лотар… Неосъщественият копнеж да споделя щеше да я унищожи. Прозрението я улучи с голяма сила. Двамата не бяха споделили нищо, нищичко. Имаха различни желания и мечти. Важно беше какво иска той, за какво мечтае. Тя не съществуваше.
Снежнобял облак, толкова далечен, че приличаше на морска пяна сред наситено сини води, се носеше в небето над нея.
„Купестите облаци са небесните танцьори — чу Мариане гласа на баща си. — А техните братя, слоестите, са небесните асансьори. И едните, и другите не обичат слоесто-дъждовните, защото са дебели и мачкат всичко. Почти не се движат и разпространяват лошо настроение.“ След това обяснение баща ѝ се замисли и каза: „Като майка ти“. Мариане избухна в смях, но веднага се почувства виновна.
Децата от детската градина на хосписа харесаха сравненията и излязоха навън, за да видят танцьорите и асансьорите на небето.
Топлината се отрази благотворно на коляното ѝ. Паренето в глезените също изчезна. Мариане събу обувките си и тръгна боса по меката, леко влажна трева.
След около час все още беше убедена, че наистина би могла да остане тук завинаги и да брои облаците и стръковете трева. Въздъхна и отново си обу обувките.
Проникваше все по-навътре в разкошната ухаеща градина, докато не откри малкото, оградено с бели зидове гробище.
Ситен бял пясък покриваше алеите и гробовете като блестящо бял чаршаф. Гробовете приличаха на отворени пухеници. На всеки гроб бе засаден розов храст. Червените рози ухаеха отдалеч.
С каква любов бе подредено това гробище. Сякаш монахините бяха положили сестрите си да спят. Мъртвите спяха и сънуваха, а сънищата им бяха прекрасни като розовите листенца.
Мариане седна на стара каменна пейка.
Къде би било моето място за мечти?
Кой гроб би бил моят? Коя дупка бих могла да запълня само аз?
Не можах да родя деца, защото не си бях на мястото. Не давах любов, защото нямаше на кого.
Не се смеех, защото не смеех.
Толкова много неща не направих. Сега е вече много късно.
Мариане вдигна очи и видя сестра Клара да стои на портата към гробището. Младата монахиня се приближи с леки стъпки.
— Позволявате ли? — попита Клара и изчака Мариане да кимне, за да седне до нея. Положи ръце в скута си и устреми поглед към белите гробове.
— Пътуването ви е трудно.
Това не беше въпрос, а установяване на факт.
Мариане се взираше в пръстите на ръцете си.
— Вярвате ли, че със смъртта всичко свършва, Мари-Ан?
— Надявам се — пошепна Мариане.
— Тук, на бретонския бряг, вярваме в друго. Смъртта не е нещо, което идва. Тя съществува, има я. Тук. — Клара посочи нагоре. — Там. — Посочи дърветата. Наведе се и взе малко бял пясък. — Това е смъртта. — Изсипа пясъка от лявата ръка в дясната. — Тук влиза живот. Прави почивка в смъртта. — Изсипа пясъка на пода. — Друг живот излиза. Това е пътуване, разбирате ли? Като… като водата. Тя пътува. Отива в moulin. В мелница. Смъртта е кратка почивка.