— В църквата обаче говорят друго — възрази Мариане.
— Бретан е по-стара от Църквата. Тук е Арморика! Тук сушата свършва и започва морето, тук е краят на света. Все едно е смъртта.
Мариане вдигна поглед към небето.
— Значи няма ад? А горе има ли рай?
— Тук имаме много понятия за страх, за живот, за умиране. Понякога е една и съща дума. Понякога небето и земята са едно и също. Раят и адът също. Ние четем по сушата и виждаме: всичко е еднакво, животът и смъртта. Ние просто пътуваме между тях.
— А можете ли да прочетете по вашата суша къде води пътуването? Като в пътеводител.
Клара не се засмя.
— Ясно. Трябва да слушаш, когато земята ти говори. Камъните разказват за души, които са плакали при минаването оттатък. Тревата шепне за хората, вървели по нея. Вятърът носи при теб имената на онези, които си обичал. А морето знае имената на всички мъртви.
Мариане се запита дали пясъкът под краката ѝ един ден ще разказва за нея. Мариане беше тук и скоро след това умря.
— Страх ме е от смъртта — пошепна тя.
— Не се страхувайте! — каза съчувствено Клара. — Няма от какво. Другият свят… той е като този. Той се намира сред нашия свят, изглежда по същия начин, само че ние не виждаме кой се движи в другия свят. Там има феи и магьосници, богове и богини, демони и тролове. Там са и мъртвите, които са се отделили от нас. Въпреки това те остават тук… тук, на пейката до нас може би. Всички наши сестри… — Клара посочи гробовете — …сестрите ни са тук и ни виждат. Ние обаче не ги виждаме. Не се страхувайте, моля ви.
Мариане вдигна поглед. Не видя духове, само рози.
— Трябва да продължа. Трябва да стигна до края на пътя си — промълви тя и стана.
Внимателно издърпа ръката си и тръгна по алеята. Всяка стъпка проскърцваше като върху замръзнал сняг.
Намери мъничка врата, която извеждаше от манастирската градина, и се промуши през нея.
7
Мариане усети пикантната миризма на прясно опечена пица. Наблюдаваше група туристи, които търсеха сувенири в магазинчето за религиозни принадлежности близо до пицарията.
Когато групата мина покрай нея, екскурзоводката се обърна към Мариане:
— Хайде! Побързайте! — подвикна тя, после добави на английски: — Не стойте там отзад, мадам Салида!
Мариане се огледа. Да, да, жената имаше предвид нея.
— Трябва да побързаме, за да стигнем в Понт-Авен на дневна светлина!
Понт-Авен! Мариане се покашля.
— О, да, разбирам. Идвам.
И се качи със сведена глава. Сърцето ѝ биеше в гърлото. Ей сега някой ще я посочи с пръст.
Докато автобусът бавно се придвижваше към магистралата, Мариане бързо седна зад мъж и жена с шумолящи червени дъждобрани. На съседната седалка намери листче с програмата и го вдигна към лицето си. Dolmen et Degustation. Преводът на немски гласеше „Гробници и дегустация“, а на английски — Stones and Scones. В Понт-Авен групата щеше да разгледа бисквитената фабрика Пенвен. Преди това щяха да минат покрай каменните редици в Карнак и да опитат стриди в Белон.
Мариане отвори картата. Карнак се намираше на брега на морето, следователно тя пътуваше в правилната посока.
Опита се да остане незабележима. Чувстваше се като пътник без билет и в действителност беше точно така.
След половин час ръждивочервеният туристически автобус паркира пред поле от камъни.
— Карнак… мегалитните редици на Мьонек — прочете жената на предната седалка в пътеводителя си. — На възраст осем хиляди години, а е възможно да са и по-стари; във всеки случай тези камъни са били тук, преди келтите да пристигнат от Тъмната страна. Легендата разказва, че нахлула вражеска войска и феите на Арморика превърнали воините в камъни.
Мариане се взираше като хипнотизирана в странните гранитни ваяния. Някои хора изглеждат точно така, помисли си тя: бретонски гранит, станал човешка плът.
След гранитната войска автобусът продължи в посока Лориен. Излязоха на републиканско шосе, а след Кемперле завиха към Риек-сюр-Белон. Мариане отново разгъна картата. Белон бе разделен от Авен с вдадена в морето суша. Кердрук се намираше край бавно разширяващата се на това място река Авен, която се вливаше в Атлантика край Порт Манех заедно с Белон.
Мариане извади плочката от чантата си.
Моля те, помисли си тя, моля те, нека там да е поне наполовина толкова красиво.
Автобусът пъплеше по шосе с много завои. Наситено зелените корони на дърветата образуваха истински покрив. Стъблата бяха увити с бръшлян. Минаваха покрай ниви, разделени с черни пътища, тук-там се виждаха къщи от гранит с пъстри кепенци, а в дворовете отпред растяха розови и сини хортензии. Автобусът спря на стръмно спускаща се уличка, която се намираше сред вековна гора. В края на уличката Мариане видя фасада на голяма къща, вода и лодки.