Едно врабче кацна на масата и си клъвна малко от маслото ѝ.
8
Колкото повече наближаваха Понт-Авен, толкова по-силно ставаше желанието на Мариане автобусът да кара бавно. Страхуваше се, че още на следващата телефонна кабина ще слезе и ще умолява Лотар да дойде да я прибере.
Когато автобусът спря пред фабриката за бисквити, Мариане се отдалечи дискретно. Прекоси Понт-Авен, без да се поддаде на очарованието му; почти не забеляза живописното селище с многото галерии, кафенета и къщи, които изглеждаха от осемнайсети век. Миналото се бе разположило като основа под настоящето. Мариане тръгна по течението на реката, която се извиваше през селото, мина зад хотел „Мимоза“ и най-сетне стигна до гората, където се намираше селището на художниците.
Малка табела я уведоми, че ще стигне до Кердрук точно след 6,3 километра по обозначената пътека GR34. Оставаха ѝ още шест хиляди метра. Навярно около дванайсет хиляди крачки. Още съвсем малко.
В Целе Мариане обичаше да ходи пеша. Чувстваше се като птица, която непрекъснато излита, за да клъвне по нещичко от тук или там. Лотар никога не ѝ даваше колата. „Нямаш практически опит — обясняваше лаконично. — И никога не намираш място за паркиране.“ Лотар не ходеше на покупки. Сега сигурно обърква рафтовете в магазина, помисли си изведнъж Мариане: пълководец, изгубен между консервени кутии, тампони и кутийки с чай.
Инстинктивно вдигна ръка към устата. Какви дръзки мисли!
Миришеше на тръстика и стоплена от слънцето горска почва. Мариане усети и миризма на гъби. Дали ще успее да стигне до морето преди залез-слънце? Тогава ще влезе във вълните заедно със слънцето и ще заспи.
Освен бръмченето на насекомите, речитатива на един скорец, пращенето на сухите клони и шумоленето на листата не се чуваше нищо. Нищо. Стъпките ѝ бяха единственият човешки шум по виещия се покрай Авен горски път, който постепенно се стесняваше. Като непрекъснато удължаващ се коридор към неизвестна стая.
Навсякъде цъфтеше червен напръстник. Дигиталис. Лекарство, което можеше да спре сърцето.
Дали пък просто да не сдъвча малко, запита се Мариане. После обаче се замисли за децата. Не искаше някое дете да намери мъртвец в храстите.
Вървеше под високи стари дървета, които почти не пропускаха слънчевата светлина до пътеката. Изкачи малко възвишение и излезе на тясно шосе. Мина по каменен мост, опънат над пресъхнал речен ръкав. В средата се издигаше странна къща без прозорци. Moulin à marée.[7]
Заваля, въпреки че грееше слънце. От водните капки въздухът заискри.
Мариане си представи, че златните отблясъци са воали, разделящи тукашния от оттатъшния свят. Застанала в средата на моста, тя вдигна ръка и я промуши през най-близкия воал. Дъждът беше мек и топъл. Тя си представи как феи и великани минават покрай нея и се смеят на земното същество, посмяло да протегне ръка към света на мъртвите.
Досега не знаеше, че светът може да бъде толкова омагьосващ и толкова див. Без високи сгради. Без нови блокове. Без магистрали. Само птици, които градяха гнездата си в палмите, глицинии, божури, мимози, обрасли скали. Небе, камък и друг свят отвъд златния дъжд.
Такава природа би трябвало да оформя хората, помисли си Мариане. Обратното не е правилно. Тя ще ги направи горди и упорити, страстни и въпреки това плахи. Ще ги оформи като камъни и стъбла.
Мариане вървеше и свободната от хора природа не уморяваше крайниците ѝ. Струваше ѝ се, че от дълбините на гората долита шепот. Мислеше за Клара и че тази страна разказва историята си само на онзи, който е готов да я чуе. Вслушваше се, ала не бе в състояние да разбере какво ѝ казват вятърът и тревата, дърветата и гранитът.
Точно когато излезе от гората, дъждът спря. Шосе „Сенитер“ 34 свърши с малък паркинг, настлан със светложълт чакъл, и мръсен контейнер за бутилки.
Мариане се огледа. Улица без линия по средата, златножълти ниви. Селото се намираше отляво.
Чувстваше се замаяна от толкова много чист въздух. И от ходенето, разбира се. Надигналият се лек бриз миришеше като пред буря, беше магнетизиран и прашен. Коляното на Мариане пулсираше. Минаваше покрай хортензии във всякакви цветове, но ги пренебрегваше. Не забелязваше и бретонските къщи „шомиер“, сгради от пясъчник — с пъстрите им кепенци, нито градините с цъфтящи смокинови дървета, ухаещи зокуми и люляна от вятъра морска трева.
Виждаше единствено тясната селска улица.