В края на едно малко възвишение мина отляво на триетажна бяла къща — и най-сетне пристигна.
В тихата юнска неделя Мариане слезе на пристанището на Кердрук.
9
Пристанището представляваше четириъгълен кей със защитна стена, която навлизаше в река Авен, и още една, която вървеше по брега на реката нагоре срещу течението. Там бяха хвърлили котва десетки рибарски лодки, наредени плътно една до друга като цветни лъжици в поставка за прибори. По склоновете край реката се гушеха отделни къщици „шомиер“ с покриви от плочи, изглеждаха като бели цветя сред наситената зеленина на боровете и поляните с морска трева. Дузина спортни корабчета, вързани с котвени въжета между червени буйове, се полюляваха като бели лунни камъни по устието на Авен и сякаш танцуваха в ритъма на соления прилив, който проникваше в сладката вода на реката.
Там, където се срещаха вода и небе, синьо и златно, меки гори и остри скали, започваше морето. Ресторантът в подножието на триетажната бяла къща носеше името „Ар Мор“, имаше дървена тераса с червено-бели сенници и синя дървена портичка. Хотелчето до него, наречено „Оберж д’Ар Мор“, представляваше романтична, обрулена от ветровете гранитна постройка, а входът към него бе почти затворен от цъфтящи храсти и хортензии.
От другата страна на Авен, на левия бряг, се виждаше още едно мъничко пристанище с кей, тумбести рибарски лодки и заведение със зелени сенници. Никъде не се виждаха хора.
Чуваха се само жвакащи звуци от целувките между реката и прилива, примесени с неравномерното прозвънване на стоманените въжета, които държаха корабите в пристанището. И тих плач на жена.
Жената беше Мариане. Тя плачеше, без да отдели поглед от онова, което виждаше. Кердрук беше непоносимо красиво място. Всички места, които бе видяла през изминалите шейсет години, изведнъж станаха грозни.
Чувството, че си е дошла вкъщи, се вплътняваше. Усещаше миризма на сол и свежа вода, въздухът беше бистър като стъкло, върху реката се бе разпрострял килим от златно-синя коприна. А как ухаеше!
Под яркото сияние на тази красота миналите ужаси напълно губеха значението си. Всяка приета обида, всяко неизказано възражение, всеки отблъскващ жест. Мариане тъгуваше и дълбоката тъга я накара да се разкае за страхливостта си.
Оранжево-бял котарак скочи от близкото дърво и седна зад Мариане. Понеже тя не спираше да хълца и раменете ѝ се тресяха, котаракът се надигна, заобиколи я, седна пред нея и я зяпна.
— Какво има? — изхълца Мариане и изтри сълзите от лицето си.
Котаракът направи три крачки към нея и завря глава в шепата ѝ. Потърка меката си козина в дланта ѝ и замърка дълбоко и дрезгаво. Мариане го почеса под брадичката.
Сенките на дърветата и къщите се удължаваха. Коприната на водата сякаш пламна. Кердрук потъмня.
Мариане провери колко пари ѝ бяха останали. Навярно щяха да ѝ стигнат за такси до морето или за оскъдна вечеря и нещо за пиене; но нямаше достатъчно, за да си наеме стая. Най-много да ѝ дадат дюшек и Библия или дървена възглавница.
Мариане издиша тежко. Денят беше дълъг.
Гръмотевицата дойде напълно неочаквано. Котаракът се стресна, освободи се от ръцете ѝ и побягна. Първите едри дъждовни капки заплющяха по асфалта.
Стоманените въжета задрънчаха по-силно, водата стана сива и неспокойна. По вълните забарабани дъжд. Корабите на кея се притиснаха едни към други като мръзнещи овце. Врата на каюта завибрира под напора на вятъра.
Мариане изтича до къщурката на пристанищния пазач и се опита да отвори вратата. Оказа се заключено. Изтича до входа на ресторанта — заключено. Почука няколко пъти. Дъждът вече идваше и отдолу; капките падаха върху асфалта с такава сила, че отскачаха. По тила и по ръцете на Мариане се стичаше вода; обувките ѝ бързо се намокриха. Тя вдигна палтото си върху главата и се затича обратно към кея.
Котаракът се носеше в галоп към защитната стена. Изглеждаше, сякаш се готви да се хвърли в реката, и Мариане хукна да го догони.
— Недей! — извика ужасено тя.
Той обаче направи огромен скок и се приземи в последната лодка, вързана на кея. Незнайно как Мариане успя да се прехвърли на борда през люлеещия се парапет, подхлъзна се по мократа палуба, успя да се залови за вратата, промуши се в каютата, спусна се по стълбичката и здраво затвори вратата зад гърба си.
Отвътре дъждът се чуваше, сякаш се сипеха зърна жито, а изпод лодката се носеше странен шепот.
Котаракът седеше в койката. Мариане свали всички мокри дрехи. Дори бельото ѝ беше мокро и тя побърза да го изпере в мъничката мивка на кабината, която служеше за тоалетна и душкабина. После спусна завесата, уви се в едно одеяло и седна до котарака. Вдигна колене към гърдите си, за да се стопли. Котаракът се намести в скута ѝ и замърка успокояващо.