Люлеенето на лодката, тихото чукане на дъжда и тъмнината в каютата я приспаха.
Само малко ще си почина, помисли си Мариане. Съвсем малко.
Сънува редиците камъни край Карнак. Всеки камък носеше учуденото лице на Лотар. Само Мариане можеше да го освободи с целувка и тя дълго търси най-красивия от всички камъни с лика на Лотар. Не го намери и реши, че е по-добре да възседне стрида и да отлети. Стридата беше топла и се люлееше върху вълните. Морето под нея беше зелено, във водата бродеха светлинки.
Светлината събуди Мариане. Нужно ѝ беше малко време, докато осъзнае къде се намира. Яркият лъч, който влизаше през прозорчето на каютата, ѝ показа, че е спала по-дълго, отколкото възнамеряваше.
Уви голото си тяло в одеялото, отвори предпазливо вратата на каютата — и се събуди в съня си.
Намираше се на малка бяла лодка, беше сама, около нея нямаше нищо освен море.
10
Стресна я вик.
На двайсетина метра от лодката от вълните бе изникнал мъж с бяла коса, мустаци и големи черни очи.
Мариане безпомощно размаха ръце и с писък падна през борда.
Потъна във водата като камък. Когато първата глътка морска вода нахлу в гърлото ѝ, тя отвори широко очи.
Не! Не!
Зарита с крака, одеялото се плъзна по тялото ѝ и отплува нанякъде. С последни сили Мариане се подаде на повърхността и пое дълбоко спасителния въздух.
— Помощ! — извика слабо тя.
Солена вълна задави вика ѝ.
— Мадам! — отзова се веднага мъжът.
Обзета от паника, Мариане го ритна и улучи едно чувствително място. Той изкрещя и потъна.
— Извинете! — изплака задъхано Мариане.
В следващия миг успя да се залови за въжената стълбичка. Мъжът изплува до нея. Огромните слънчеви очила паднаха от лицето му.
Мариане изкачи стълбичката, погледна се и изохка засрамено. Покри голотата си с две ръце, изтича в каютата и се заключи.
Симон не можеше да повярва на очите си. Жена на лодката му. Гола.
— Ехо? — извика бретонецът. — Там ли сте още? Ще броя до десет и влизам. Ако съм ви поставил в неприятна ситуация, да знаете, че… Вижте, скоро ще навърша седемдесет и не виждам нищо без очила, значи, няма от какво да се страхувате.
Симон реши, че все още е пиян. Копнееше за силно кафе с ракия. Нямаше по-добро средство срещу махмурлука от това да продължиш на сутринта с напитката, с която си приключил през нощта.
После ще отиде да види пиратската невеста. Очите ѝ направо можеха да убият мъжа. Ясни и светли очи като свежата зеленина на ябълковите дървета през пролетта. Не беше от най-младите, но си беше момиче. Колко се уплаши от голотата си!
Опитният рибар не плуваше срещу силата на морето, а ѝ позволяваше да го носи. Водата беше студена — 14–15 градуса, но Симон се наслаждаваше на хладината, оставяше я да проникне навсякъде в тялото му.
Вече се чувстваше много по-добре.
Решително се изкатери по стълбичката, облече панталона и избелялата от пране синя риза, закопча я върху силно почернелите си гърди и с опитни движения вдигна котвата.
Мариане го наблюдаваше през прозорчето. Не бе разбрала нито думичка от онова, което ѝ извика белокосият от вълните. Езикът му изобилстваше от звука „х“; никога не беше чувала такова произношение.
Мариане чу как моторът на лодката забръмча, усети леко друсане. Какво щеше да направи непознатият? Дали не се готвеше да я хвърли в морето?
Приглади косата си с треперещи ръце, взе ръчната си чанта в едната и нож за хляб в другата и отвори вратата на каютата.
— Бонжур, мосю — поздрави Мариане с цялото достойнство, което успя да събере в момента.
Симон не ѝ обърна внимание, защото тъкмо излизаше от ямата, където кръстосваха танкерите. Щом стигна до любимото си място, откъдето можеше да наблюдава островите Гленан, той изключи мотора и измери непознатата с внимателен поглед. Бутафорното ножче го развесели. Отвори термоса, наля кафе с калвадос в една чаша и ѝ я подаде.
— Мерси — отвърна Мариане и смело отпи голяма глътка.
Не бе очаквала в кафето да има алкохол и се закашля.
— Petra zo ganeoc’h? — подхвана Симон на неразбираемия бретонски (Какво ви липсва?).
— Аз съм германка — обясни задавено Мариане и хлъцна. — Аз… Мариане. Казвам се Мариане.