— Аз съм бретонец. Казвам се Симон — отговори той и ѝ стисна ръка. После отново включи мотора.
Е, изяснихме се, въздъхна облекчено Симон. Той беше бретонец, тя германка, и точка… това е всичко.
Мариане се взираше във вълнуващото се море. Вълните се плискаха в лодката, черни и тюркоазени, светлосиви и кралскосини. Клара беше права: като присвиеш очи, всичко добива един и същи цвят; небето, което се слива с водата на хоризонта, и сушата, към която се приближаваха с голяма бързина.
Там долу, помисли си тя. Нали там исках да отида. Защо не го направих? Нима не съм достатъчно страхлива? Или не съм достатъчно смела?
Собствената ѝ личност я объркваше.
Погледна към Симон и върху лицето ѝ се отразиха страх и съмнения.
Рибарят се запита от какво се страхува непознатата жена. През цялото време беше бдителна, сякаш очакваше удар. Същевременно погледът ѝ пиеше простора, който я заобикаляше. Пиеше с очи като умираща от жажда. Няма нищо, момиче. Не се страхувай от мен.
Симон харесваше хората, които обичат морето.
И той го обичаше. Често беше прекарвал седмици в морето — защото ловците на тюлени и змиорки от Конкарно стигаха чак до Исландско море и до Нюфаундленд. Не им беше лесно да издържат — само вода и небе, десетки дни.
Симон се замисли за Колет. Тя беше едно от малкото неща, които му харесваха на сушата. Бе откраднал цветя, за да ги подари на галеристката от Понт-Авен, и щеше да ѝ ги поднесе след час в Ар Мор. Първо обаче трябваше да свали на сушата тази морска фея — кой знае, може би тя беше изгубена душа на път към Авалон и случайно бе попаднала на неговата „Гуен II“.
Жени. Дяволски трудни същества. Жените бяха като морето. Непредвидими.
Спомни си какво бе казал баща му, когато младият Симон започна да се оплаква от суровото, диво, непредвидимо море. „Научи се да го обичаш, сине. Научи, се да обичаш, каквото правиш, все едно какво, тогава няма да имаш проблеми. Ще страдаш, но ще чувстваш, щом чувстваш, значи живееш. Човек се нуждае от трудности, за да живее. Без тях си мъртъв.“
Проблемът в рокля пред него се взираше в морето. Симон откри в погледа на Мариане пламенен, болезнен копнеж по далечното.
Махна ѝ да отиде при него. Тя се приближи колебливо, той ѝ посочи да застане зад руля и започна да я учи да управлява лодката. Скоро оставиха зад себе си устието на Авен и влязоха в пристанището на Кердрук.
11
Пол пътуваше към Кердрук. Все още беше убеден, че е най-добре да изтрезнее на пристанището, да прогони нощта от тялото си с помощта на вятъра и слънцето. Тази сутрин Симон му бе оставил върху старата кухненска маса кафе, мляко и студени козуначета, бутилка „Пер Маглоар“. Една от кокошките му скочи на масата и снесе яйце. Въпреки това. След краткия сън на дивана в кухнята на Симон Пол се чувстваше като влачен по гръб през жив плет. Навярно би могъл да убеди Симон да му помогне в магазина. Откакто не излизаше професионално в морето, Симон бе превърнал рибарската си къща в Кербуан в минисупермаркет и живееше в кухнята заедно с кокошките.
Симон продаваше на доверчивите туристи всичко. Например мед от ледени пчели, вид, устойчив на студовете, виреещ само в Пиренеите. Твърдеше, че пчелите събирали нектар само от цветята по поляните около ледниците. Страхотно! Туристите, естествено, не подозираха, че им продават ароматния мед от елда, произвеждан в Ар Гоат[8]. Или пък идеята на Симон за семената „Менхир“. Хартиено пликче със зрънца грапит, събрани от ремонта на външната стена, с рисунка на мегалитните полета край Карнак.
— През първите векове семената „Менхир“ се размиват много бавно — обясняваше Симон на зяпналите посетители и добавяше, че процесът може да се ускори, ако използват тор от древната келтска земя на Бретан.
И продаваше заедно с пликчетата торбички с пръст от градината си.
Най-хубавото в минисупермаркета на Симон беше, че през лятото там ходеха много жени и всички се възхищаваха на стоката му. Носеха къси роклички и се надяваха да уловят на въдицата си един истински бретонски рибар, за да преживеят няколко романтични минути със сол по кожата. Симон не обичаше да разговаря с туристките, сред които имаше доста нагли парижанки, не обичаше и солените игрички. Според Пол обаче най-доброто средство мъжът да се излекува от една жена бе да спи с друга жена. Или поне да събере десетина жени на едно място и да им се наслаждава.
Пол паркира до стария изгърбен ситроен на Симон, обърнал муцуната си към терасата на Ар Мор — странно, защото Симон винаги паркираше с лице към реката. Навярно се боеше по недоглеждане да не падне в мръсната вода зад кея. Когато Пол, бившият войник от Чуждестранния легион, слезе, Лорин се обърна към него сияеща.
8
Вътрешната част на Бретан за разлика от крайбрежието. Означава гориста страна. — Бел. прев.