— Бонжур, мосю Пол — извика младичката келнерка от Ар Мор и отново се загледа към реката.
Пол застана до нея.
— Какво става там?
И той погледна към устието на Авен, но видя единствено „Гуен II“, която се приближаваше към кея.
— Вижте! — извика Лорин и заподскача възбудено.
На Пол направо му се зави свят.
— Вижте ги! — повтори Лорин. — Ехо!
— Жена? — пошепна смаяно Пол.
Как Симон бе успял да намери жена в седем и половина сутринта и да я изведе на разходка с лодката? Предател! Нали снощи се заклеха, че жените вече няма да играят роля в живота им? Или поне не значителна роля.
Симон отново застана на руля, за да измине последните метри. Беше му приятно да вдъхва аромата на женската коса, напоена с морска вода. Би трябвало да измисля морски шампоан и да го продавам, рече си той. Още днес ще го обсъди с Пол. Сигурно няма да е трудно да добавят малко море в тубичка с шампоан.
После обаче забеляза Лорин и се намуси. А зад нея стоеше Пол с физиономия като кисела краставица.
Докато Симон маневрираше, Мариане пристъпи към релинга.
Кедрук. Гледката проникна право в сърцето ѝ. Сякаш се завръщаше у дома след дълго плаване.
Глупости, глупости! Престани да мислиш глупости!
— Добро утро, мосю Симон! — извика Лорин.
Според Симон Лорин трябваше да стане модел. Веднъж ѝ предложи, обясни ѝ как ще отиде в Париж и в Милано и ще забогатее. Тя го погледна с искрено учудване.
— Да забогатея? Защо?
Говореше напълно сериозно. Двайсет и три годишна, тя притежаваше тяло на жена и сърце на дете, твърде обикновено, за да лъже, и твърде наивно, за да изпитва недоверие.
Симон непохватно помогна на Мариане да слезе от лодката.
— Никога вече няма да пия — съобщи той на Пол още преди да стъпи на кея и да увие въжето около близкия камък.
— И аз — излъга Пол и огледа Мариане с любопитство и чаровна усмивка.
— Това е Мариане, Пол. Германка.
— О, германка, значи? — промълви Пол, улови ръката на Мариане и я вдигна към устните си. — Цвай руладен, бите!
Изумена, тя издърпа ръката си.
Симон го смушка в ребрата.
— Остави това. Тя е плаха.
Пол мина на бретонски.
— Мислех, че сме изяснили въпроса с жените. А ти се оказа хитра лисица. За малко те оставих сам и ето какво…
— Млъкни. Хвърлих се да поплувам и тя излезе гола от каютата ми!
— Гола?
— И котката беше с нея.
— А после какво? Направихте ли го?
— За малко да ме удави!
— Котката ли?
— Наложи се да я спасявам. Падна във водата, разбираш ли?
— Нищо не разбирам.
— Тогава по-добре не питай.
— Закусил ли си? — попита Пол.
— Ще поиграем табла и ще пием кафе — отговори Симон. — Който загуби, ще стои на касата в магазина.
През това време Мариане стоеше отстрани и се чувстваше изгубена. С две ръце притискаше чантата до гърдите си. Как да се защити? Грамадният плешивец и неразговорливият белокос мъж, когото бе срещнала в морето, говореха за нея, тя го усещаше и се мъчеше да се усмихва безгрижно. Котката се триеше в краката ѝ и присъствието ѝ я успокояваше. Покашля се нерешително.
— Извинете, аз…
Главата ѝ беше празна. Само далечен шум. Нито една дума.
Лорин застана пред нея и я поздрави с три целувки по бузите.
— Бонжур, мадам, аз съм Лорин — представи се с усмивка младата келнерка.
— Мариане Ланц — отговори смутено Мариане.
Чувстваше се като мокра котка и сигурно миришеше ужасно.
— Мариан? Какво хубаво име! Радвам се, че сте тук! Добре ли пътувахте?
Мариане не разбра нито дума. Тогава Лорин взе ръката ѝ и я поведе към терасата, където Симон и Пол вече нареждаха възглавници върху дървените столове. Вършеха работата си с опитната бавност на стари мъже.
— Kenavo! — извика Симон след Мариане. Бретонската им дума за „чао, до после“.
Лорин беше много развълнувана. Вълнението я караше да шепне.
— Ще ви отведа при готвача. Името му е Жанреми. Само как ще се зарадва! Спешно се нуждае от помощта ни! Жанреми! Жанреми!
Докато Лорин я водеше към кухнята на Ар Мор, Мариане се опитваше да разбере какво става.
— Аз… извинете, но…
Никой не я слушаше, никой.
Едва когато мъжът я погледна, бутна назад червената си кърпа и ѝ се усмихна, смущението ѝ се превърна в облекчение. Това беше той!